Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Света на Палестина - новини, култура, събития. Света - новини, култура, музика, събития...Мои размисли - просто няма как човек да дистанцира себе си или собственото си мнение - да се чудя ли на какво се дължи..? Както и да е. Блога си е мой и мога все пак да водя някакви записки. Така де. Ще предпочитам да превеждам материали (в зависимост от времето, с което разполагам) за Палестина и мюсюлманите, защото нишата е голяма и се запълва с лъжлива информация. Не че обичам много държавата България, не я обичам. Но пък обичам родната България и по принцип ме е еня за мнението на хората в нея. Така че ми се ще да има и истината из пространството - а вече кой ще я докосне, как ще я приеме, разбере, какво ще си мисли след това...Не знам. В Корана се казва, че наше задължение е да казваме истината, а резултата не е наша работа...Така си е.
Автор: irshad Категория: Лични дневници
Прочетен: 275083 Постинги: 125 Коментари: 63
Постинги в блога от Януари, 2011 г.
 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2300 Коментари: 1 Гласове: 5
    بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ СВЕЩЕНИЯТ КОРАН
И НЕГОВАТА МЪДРОСТ

            Духовните дълбини на Свещения Коран са необят от кристална мисъл и светло чувство, но и вселена от неведомо знание и полифонична сложност. Божието Слово заблуждава повърхностния поглед с привидната си прозрачност и достъпност, но с навлизането в многоизмерността на арабския оригинал будният ум – в зависимост от равнището на своите способности, възприятия и интелектуален потенциал – започва да открива нови и все по-безбрежни хоризонти, които са само страници от Майката на книгите – първоизточника на небесните послания. Тази свята, извечна и непреходна мъдрост не е застинала в своето величие, а притежава свойството да задвижва океани от продуктивна енергия, да зарежда с неизчерпаема сила, оптимизъм и вяра в Абсолюта, да пречиства и извисява душата, да я изпълва с хармония и равновесие, да избистря съзнанието, да вдъхновява въображението, да пленява със загадъчните си кодове, с разкриването на недостижими за човека тайни и отвъдни пространства, с лаконизма и смисловата наситеност на думите, изразите и дори междуредията си, на интонационните полета и на отделните звукове. Затова повече от всеки друг текст кораничното откровение не се поддава на превод. 

            Непреводимият, понякога неведом и недостъпен за човешкия разум смисъл на Свещения Коран, може да се илюстрира с безброй примери1, от които ще изберем две удивителни илюстрации на божествената му проникновеност. От пръв поглед са необясними следните слова, които през епохата на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , са озадачавали още повече: „Не знае ли той, че Аллах вижда? Ала не! Ако не престане, ще го повлечем за перчема – перчема лъжлив, грешен.“ (96:14-15) Всъщност арабската дума нāсия означава и чело и преден дял на главата, а множественото й число се употребява в смисъл на знатни и издигнати хора. Тълкувателите обясняват, че тази част от тялото символизира върховното достойнство на човека – венеца на природата – и дърпането му, а в още по-голяма степен – повличането за него – олицетворява унижението по най-болезнения начин. Средновековните учени не биха могли да знаят установените едва през последните десетилетия факти за функциите на предфронталната зона на човешкия мозък, които включват мотивирането и планирането на действията, както и пораждането на асоциации. Тук се намира също функционалният център на агресивността. 

            И днес ни поразява научната точност, с която чрез Словата на Създателя Свещения Коран разкрива фазите на развитие на човешкия ембрион, като имаме предвид, че и хиляда години след низпославането на ислямското Откровение специалистите, макар и снабдени с микроскопи, все още смятали сперматозоидите за миниатюрни човешки същества: „Сътворихме Ние човека от подбрана глина, после го оставяме – частица сперма – на сигурно място, после от частицата сперма създавамесъсирек и създаваме късче като надъвкано месо, и от късчето създаваме кости, и покриваме костите с плът, после го оформяме в друго творение. Благословен е Аллах, Най-прекрасния Творец!“ (23:12-14) 

            Арабската дума аляка, която сме превели като съсирек, включва три значения: пиявица; нещо закачено; съсирена кръв. През този ранен етап ембрионът не само прилича външно на пиявица, но и „смуче“ от кръвта на майката, а освен това се „закачва“ за майчината утроба и се насища с кръв, така че наподобява съсирек, защото до края на третата седмица тази кръв не циркулира. Ясно е, че терминът аляка съдържа едновременно и трите споменати значения, но преводачът е принуден да избере само едно от тях, с което неизбежно ощетява оригинала и се превръща в негов тълкувател. 

            През следващата фаза от неговото формиране ембрионът, поради сегментите по гърба му, е оприличен на късче надъвкано месо (мудга), което напълно се потвърждава от съвременната наука.

            Горните примери илюстрират заключението, че колкото и да е прецизна интерпретацията на Свещения Коран на чужд език отразява само донякъде всеобхватното му съдържание, което – въпреки че е анализирано и тълкувано от десетки гениални учени – не подлежи на цялостно разгадаване. Още по-валидно е това обобщение за вложената в него мистична сила на внушение. Неслучайно ислямската традиция разглежда низпославането на Свещения Коран като изключително чудо, което доказва свръхчовешката му природа и небесния му произход. 


            Понякога кораничните редове напълно погрешно биват наричани стихове, 

            въпреки че Пророка, на когото са разкрити, категорично отхвърля подозренията на своите противници, че вдъхновените му свише откровения са шедьоври на поетическото изкуство или че са му продиктувани от някой майстор на словото. В действителност те са знамения (айят) – неръкотворна изява на Божията воля и мъдрост в потвърждение на Божието могъщество: „Ще им покажем нашите знамения по хоризонтите и в тях самите, додето им се изясни, че това е истината. Нима не е достатъчно, че твоят Господ е свидетел на всяко нещо?“ (41:53) Ако не се прозре неразчленимата цялост на всемира – единството на човек, вселена и Бог, споени чрез комплексната зависимост на творенията на техния Създател, - реалността би се превърнала в първична, пройзволна и безсмислена съвкупност от отделни непонятни факти. Видяна като текст, природата е генератор на взаимосвързани символи, които трябва да бъдат четени в съответствие с тяхното универсално значение. Коранът е еквивалент на този текст  с човешки думи. Неговите текстови елементи са наречени знамения, сякаш са природни феномени. И земната природа, и космосът, и Коранът говорят за всеобхватното присъствие на единосъщия Бог, за абслютното Му величие, могъщество и мъдрост, и за преклонението пред Него на вселената и на всяко отделно творение. Когато знаменията бъдат показани – сякаш на телевизионен екран – и тяхната очевидност запълни и външния кръгозор, и вътрешното духовно пространство, субективните истини се стопяват и навред засиява светлината на единствената Истина. 

            По времето, когато Мухаммед, صلى الله عليه وسلم - последният пророк в човешката история до края на света – чува гласа на Божия пратеник Джибрил (архангел Гавриил), който започва да му разкрива автентичното Послание на Аллах, арабската словесност, особено поезията, достига върхове на съвършенство и магична сила на въздействие. Към мерената реч се отнасят с благоговение, защото я свързват с дошлите от древността жречески заклинания и я смятат за плод на вдъхновение, низпослано от джинове, както и за пазителка на моралния кодекс и за съкровищница на родовата памет. И в бедуинските племена и в центровете на изтънчената култура – княжествата и големите градове Мека, Ясриб, ат-Таиф – красноречието се цени наравно с умението да се воюва и неговата власт се простира над всички социални сфери и слоеве. Сякаш за да подчертае чудото на откровението, Божият промисъл се въплъщава в неподражаемо и недостижимо за човешкия гений Слово, което само по себе си е доказателство за небесния му произход. Тя избира за свой глас не някоя знаменитост – племенен вожд или герой, прочут поет, надарен оратор или богат търговец, а скромния Мухаммед – сирак, беден, неграмотен. Сиракът бил удостоен с покровителството на върховния Настойник, бедният бил дарен с неизчерпаемите богатства на духа, неукият със знание, което и до днес смайва просветените умове. 

            Пратеника на Аллах,- صلى الله عليه وسلم 

            е роден в Мека на 20 (22) април 571 г. в знатния, но обеднял род Бану Хашим от богатото и влиятелно племе Курайш – владетели на града и стопани на общоарабския храм ал-Кааба, построен някога от монотеиста Ибрахим (Авраам) и неговия син Исмаил, и превърнат по-късно в средище на езическия култ. Кръщава го дядо му Абдулмутталиб, който му дава необичайното за онази епоха име Мухаммед (Възхваляван). Баща му Абдулах (Раб на Аллах) умира преди неговото раждане или малко след него. 

            Според традицията го поверяват на кърмачка бедуинка, за да го отгледа в пустинята, далеч от градските болести и покварени нрави, трудните условия да калят психиката му, да усвои законите на високия морал, да се учи на чист арабски език и красноречие. Веднъж по време на игра, когато е четири- или петгодишен, пребледнява и припада в несвяст, другарчетата му затичват при жената, която се грижела за него и ѝ съобщават, че Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , е издъхнал, но той се възстановява, вече като Божи раб и пратеник, озарен от духовната светлина на мистичната отвъдна реалност и прогледнал за тайнствата на битието. Както арабските, така и съвременните западни учени изключват вероятността да е страдал от психично заболяване и да е получавал епилептични или други припадъци. Ислямските извори обясняват горната случка с предположението, че го е посетил архангел Джибрил (или друг небесен пратеник), който извадил сърцето му, отделил от него черен съсирек – дела на сатаната, измил го в златен тас с вода от древния кладенец Замзам, заздравил го и го върнал на мястото му. Бедуинката, която го гледала, се изплашила и въпреки че момчето ѝ носело чудотворна благодат, го върнала на семейството му. 

            Около шестгодишен изгубва и майка си Амина и остава кръгъл сирак. Грижите за него поема дядо му Абдулмутталиб, който го обгръща с любов и внимание, но две години по-късно и той умира. Тогава го взема при себе си като роден син чичо му Абу Талиб, който поставя обичта към него пред тази към собствените си деца и до смъртта си – повече от четиридесет години – го подкрепя и брани от враговете. 

            Като момче пасе овце, а когато става на двадесет и пет години, знатната и богата вдовица Хадиджа му възлага да пътува до Сирия с търговските ѝ кервани, заинтригувана от мълвата за неговата правдивост, честност и благородство. Младежът я спечелва и след напълно  успешното изпълнение още на първата възложена му задача и въпреки неравностойното им положение, както по възраст (тя е петнадесет години по-стара), така и по имотно състояние, Хадиджа се омъжва за него, ражда му шест деца и живеят щастливо около 25 години до смъртта ѝ. До тогава той не встъпва в брак с друга жена. 

            Когато е тридесет и пет годишен, курайшите решават да ремонтират и достроят храма ал-Кааба, който е с пропукани стени, полуразрушен, без покрив и разграбен. Въпреки страха си от Божието наказание, местните родове сриват сградата до древните ѝ основи, положени от Ибрахим, за да я изградят отначало. Разпределят работата между клоновете на племето, всеки от които започва да възстановява част от светилището. Когато стигат до мястото на Черния камък, между тях се разгаря конфликт и едва не пламва битка в спор кой е най-достоен да го вгради. Споразумяват се да послушат първия, който влезе през вратата на ал-Кааба. Бог пожелава това да е бъдещият пророк Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , известен с прозвището Надеждния (Ал-Амин), който предлага приемлив компромис – вождовете на спорещите родове да пренесат заедно камъка в плащ, а в нишата му отвън на сградата да го постави той от името на всички. 

            Три години преди да навърши четиридесет – възраст, смятана от арабите за начало на зрелостта, - пропастта между него и съплеменниците му се увеличава. И преди това се различавал от тях по дълбоката си набожност, самовглъбяване и въздържане от масовите пороци – не присъствал на празници и тържества в чест на идолите, не ядял месо, заклано на езическите жертвеници, не пиел вино. Само два пъти в живота си понечил да се включи в младежките забави, но Аллах Всевишния сторил да заспи. Повече не се опитал. 

            Започва да се усамотява за размисъл и богослужение в пещера, разположена в планината Хира, част от веригата Джабал ан-нур – Планината на светлината. Това състояние на недоволство от земната реалност и от езичеството на курайшите, както и концентриране върху проблемите на битието, продължава до навършване на четиридесетгодишна възраст, когато в течение на шест месеца получава пророчески видения2

            На 10 август 610 г. 

            в пещерата му се явява Джибрил, силно го стиска и заповядва: „Чети!“ Отговаря, че не може да чете. Това се повтаря три пъти. Накрая Божия пратеник му разкрива първите коранични знамения: (Чети в името на своя Господ, Който сътвори – сътвори човека от съсирек! Чети! Твоят Господ е най-щедрия, Онзи, който научи чрез калема, научи човека на онова, което не е знаел.) (96:1-5) Необичайното преживяване го разтърсва. Връща се вкъщи силно изплашен, обзет от треска, и промълвява: „Загърнете ме! Загърнете ме!“ Хадиджа го завежда при свой братовчед – шейх на преклонна възраст, който преписвал откъси от Евангелието на Иврит. Достопочтеният старец обяснява на Мхаммед, صلى الله عليه وسلم , че му се явил същият архангел, който някога е посетил Мойсей (Муса) – Гавриил (Джибрил). 

            Божият промисъл му оставя време да се опомни след първото откровение, но това е период на скръб, на колебания и съмнения, дали не е изпаднал в състояние на лудост или на поетическо вдъхновение3. Отчаян, решава да се хвърли отвисоко, но тъкмо да изпълни намерението си от един планински връх, чува глас: „Мухаммед, ти си Пратеника на Аллах, а аз съм Джибрил!“ Вдига поглед и вижда архангела, чийто образ запълва целия небосвод. Неведома сила го приковава на място и му попречва да сложи край на живота си. 

            Няколко дена по-късно, след като постепенно почва да се убеждава, че наистина е избран свише – подобно на другите пророци – да предаде на хората Божието послание, отново чува глас отгоре и когато поглежда натам, съзира същия архангел, седнал на престол между земята и небето. Той губи почва под краката си и се свлича на пътя. Когато се връща вкъщи, обзет от треска и отново повтаряйки думите: „Завийте ме! Завийте ме!“, му биват низпослани кораничните знамения: (О, ти, който се завиваш, стани и предупреждавай, и своя Господ възвеличавай, и дрехите си почиствай, и скверността отбягвай, и давайки, не се стреми да получиш повече, и в името на своя Господ бъди търпелив!) (74:1-7) 

            От пръв поглед горните знамения съдържат твърде конкретни предписания, свързани с ранния етап на пророческата мисия, но в действителност  те набелязват генералните принципи и доктриналните фундаменти на Исляма: 1) целта на предупреждението е Божият закон да стигне до всеки жител на земята и да се предаде благовестието, че праведниците ще влязат в Рая, и заплахата, че грешниците ще понесат тежки последствия на този свят и в отвъдния живот; 2) целта на възвеличаването на Господ е да се ограничи човешката гордост и високомерие и да се приеме върховното Божие надмощие над рабите; 3) целта на хигигиената, телесна и духовна, е отстраняването на негативни външни въздействия и предпазването от поквара, защото „чистотата е половината от вярата“; 4) целта на въздържането от ламтеж  за повече е осъзнаването на Божията щедрост, уповаването на Аллах, жертването на личния материален интерес в полза на бедните и на хората в нужда, доминиране на мисълта за отвъдния живот над алчността за мимолетни земни блага; 5) предписанието за търпение вещае идни беди и обещава въздаяние за онзи, който устои на изпитанията. Като цяло цитираните знамения призовават към единобожие, вяра в Съдния ден, избягване на грехове и провинения и запасяване с добри дела, пълна убеденост в милосърдието и милостта на Аллах. Обявява се и се потвърждава тежката мисия на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , подчертава се ролята на личността му като медиатор за предаване на Божието откровение и образец за подражание. 

            Ислямските богослови разграничават седем степени на пророческо озарение: 1) правдиви видения, които разкриват реални истини; 2) спиритуални внушения от архангела, без той да присъства в материален образ; 3) архангелът се появява като мъж, който говори на Мухаммед,صلى الله عليه وسلم , понякога дори пред сподвижниците му; 4) откровението идва под формата на силен камбанен звън, от който и в мразовит ден по челото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , избивала пот, а камилата му коленичела на земята; 5) два пъти архангелът се показва в истинския си вид (53:4-15); 6) в Нощта на възнесението самият Аллах чрез откровение внушава на Своя Пратеник, صلى الله عليه وسلم , редица религиозни предписания; 7) Аллах контактува с Пророка,صلى الله عليه وسلم , директно, без посредничество на ангел, както е постъпил и с Муса (Мойсей). Някои добавят и осма степен, за която няма категорично потвърждение – пряка среща, лице в лице, без воал. В Свещения Коран се споменава, че Муса помолил своя Господ да му се яви, но това се оказало невъзможно, защото планината, на която Той стъпил, се сринала на прах, а Муса паднал в несвяст (7:143). 

            Мисията на Пророка, صلى الله عليه وسلم , се поделя на два етапа: мекански, който продължава около тринадесет години, три от тях – в тайно убежище и проповядване, и медински – десет години след преселението (хиджра) от Мека в Ясриб (ал-Медина) до смъртта му. Първи откликват на неговия призив съпругата му Хадиджа, освободеният от него роб Зайд ибн Сабит, братовчед му Али ибн Аби Талиб, който бил все още момче, и верният му приятел Абу Бакр. 

            Новата религия била наречена Ислям 

            Тя се възприема като опозиция на т. нар.  джахилия (безпросветностбуйство), която характеризира традиционното арабско езическо общество, белязано от служене на множество идоли и кумири, кървави междуособици, крайности, робуване на страсти и пороци. 

            Ислям (ислāм, име за действие от глагола аслама) на арабски означава отдаване,подчинениепослушание, което се отнася за всички вярващи  и богобоязливи последователи не само на Исляма, но и на предходните небесни религии („хората на Писанието“): 

            (Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени (муслимун).) (29:46) 

            Ислямът е извечната, чиста и единствена валидна религия с непоклатими закони и принципи (3:9, 85). Юдаизмът и християнството са възникнали от същия първоизвор, но в последствие хората, които ги изповядват, до някъде са се отклонили от пътя и предписанията на своите пророци. 

            В Свещения Коран мюсюлманите (муслимун – деепричастие на глагола аслама) са характеризирани като (общност по средата), за да бъдат (свидетели за хората) (2:143), т.е. заемат умерена позиция и отсъждат справедливо в спор по всеки въпрос, избягват крайностите в поведението и в думите си, придържат се към (границите на Аллах) (2:187, 229-230; 4:13 и др.) - към Неговите предписания и забрани. В този смисъл и апостолите – учениците на Исус Христос – самюсюлмани (отдадени, посветили се на единия Творец и Господ) (3:52; 5:111), както и цялата верига от пратеници на Аллах (триста и петнадесет), пророци (сто двадесет и четири хиляди) и безброй благочестиви монотеисти независимо от религиозната им принадлежност. 

            Мюсюлманските богослови влагат в понятието Ислям следното терминологично сдържание:

  • (напътствие и милосърдие) (6:157; 7:52 и др.) от Аллах Всевишния, разкрито директно от него или чрез Джибрил (архангел Гавриил) на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم - последният Божи пророк и пратеник, след когото не ще има други до Съдния ден – за благовестие и предупреждение към цялото човечество, към хората и джиновете, които – наред с Вселената – са създадени единствено за да служат и да се покланят на своя Творец, както и да се съзерцава Той в тяхното огледало;
  • завършена и окончателна небесна религия, призвана да коригира заблудите и отклоненията на юдеите и християните, които са забравили или изопачили отделни положения от низпосланото им Божие откровение;
  • потвърждаване на неизменно повтаряната от всички предходни пророци и пратеници на Аллах истина, че няма друг бог освен Него, Който е сътворил хората и ще ги възкреси в Съдния ден, за да направи равносметка на делата им в земния живот и да ги въведе вовеки в Градините на Рая или да ги хвърли в Огъня на Ада;
  • вяра в единствеността и единосъщието на Аллах, в Неговите имена и атрибути, в низпосланите от Него писания, в Неговите ангели и пророци, както и в определената от Него съдба;
  • извършване на добри дела в изпълнение на Неговите повели и забрани, както и на основните и допълнителните религиозни задължения – засвидетелстване (шахада) на единобожието (таухид), молитва (салат), поклонение хадж, Свещена борба (джихад) и др.

            Противно на разпространената погрешна представа за „меча“ и „войнствеността“ на Исляма, от началото на неговата поява до днес в класическите си постановки и на практика той строго следва принципа на верската търпимост и отхвърля всички форми на гнет, насилие и агресия. Принудителното му налагане го прави невалиден. След като възприели идеите на Свещения Коран, някои юдеи и християни се опитали да ги натрапят и на синовете си, и тогава било низпослано знамението: (Няма принуждение в религията!) (2:256) Придържането към този закон се потвърждава и от историческия факт, че ислямизирането на големи региони като Персия, Ирак, Сирия, Египет и Андалусия се осъществява едва три-четири века след първоначалната инвазия. 

            На хората се предоставя дори свободата да избират между вярата и неверието, като понесат отговорността на своята заблуда: (Истината е от вашия Господ. Който желае, да вярва, а който желае, да остане неверник!) (18:29) Толерантността и зачитането на другия залягат като основни принципи на ислямското управление още в първата ислямска конституция , създадена в ал-Медина от самия Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , за  да се регламентират отношенията междумухаджирите (преселниците, неговите сподвижници, дошли от Мека), ансарите (помагачите, мединските му съмишленици) и друговерците – юдеи, християни и езичници, които запазват правото си на религиозна автономност. 

            Освен че подчертава общия първоизвор на небесните религии и почита предходните пророци и Божи пратеници като носители на едно и също послание, Свещеният Коран призовава към обич и мирно съжителство между синовете на Адам: (О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме народи и племена, за да се опознавате. Най-достоен между вас при Аллах е най-богобоязливият. Аллах е всезнаещ, сведущ.) (49:13) Човекът е (с превъзходен облик) (95:14) – венец на творението, - независимо от религиозната и етническата си принадлежност, социално положение, цвета на кожата, пола. Коранът проповядва и съчувствие и грижи за децата и възрастните, за бедните, болните, немощните, сираците, вдовиците, клетниците, пътниците и странниците в беда. Обаче началните страници на ислямската история са наситени със свидетелства за растяща враждебност и неразбиране от страна на друговерците, затова и благовестието на Корана се примесва със сурово предупреждение и заплаха към всички, които сеят гнет и насилие в стремежа си да спрат мирното разпространение на вярата в Аллах. 

            След низпославането на кораничното знамение „Предупреди най-близките си роднини...“ (26:214) 

            Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , отправя Божието послание към семейния си клан Бану Хашим. В сурата, която съдържа горното предписание, се проследява съдбата на други пророци – Муса (Моисей), Ибрахим (Авраам), Нух (Ной), Худ, Салих, Лут (Лот), Шуайб, всеки от които се сблъсква с неверието, подигравките и жестокостта на своя народ, но накрая възтържествувала истината от техния Господ и наказание сполетявало угнетителите. Примерите с предходните пратеници на Аллах сочат какви тежки изпитания очакват и самия Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Той изстрадва докрай своята мисия, без да се озлоби от липсата на разбиране и да се ожесточи срещу явни врагове и лицемери, без да се възползва от възможността за облагодетелстване и да се съблазни от тленните радости. 

            От разказите на най-близките му сподвижници, които пресъздават и запазват за поколенията неговия духовен образ, можем да придобием ясна представа за качествата на тази легендарна и пословична личност, както и да извлечем същността на идеала за мюсюлманин. Автентичните свидетелства и факти за неговите постъпки разсейват наслояваните у нас вековни предубеждения.  До XIX в. западноевропейската традиция го представя като християнски еретик и войнолюбив завоевател, който твърдо и безпощадно разпространява своята религия с меч в ръка, а ислямските извори акцентират върху благия му и мек нрав: „Никога не съм докосвал нито кадифе, нито коприна, по-нежни от дланта на Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , и не съм вдишвал по-приятно благоухание от това на Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم . Прислужвах му десет години и никога не ми каза „Уф!“, и за нищо свършено от мен не ми каза: „Защо си го направил?“, и за нищо несвършено не ми каза: „Не си ли го направил?““ Тези думи на един от най-близките му сподвижници – Анас ибн Малик – се потвърждават и от други свидетелства на очевидци: за търпението му към враговете, дори когато го унижават и се готвят да го убият; за жалостта и милосърдието му към вдовиците и сираците, към бедняците и клетниците, презрени на земята, но блаовествани за несекваща награда в отвъдния живот; за отношението му към жените, които той определя като пробен камък за праведността; за състраданието му към родителите и възрастните хора, което отваря пътя към Рая и се смята за равностойно на Свещената борба джихад; за обичта и вниманието му към децата, които поздравявал с уважение и в отговор на забележка, отправена към него от суров бедуин, посочил, че те трябва да бъдат обичани и могат да бъдат целувани. Освен от богобоязливост благият му нрав се ръководел от убеждението, че „Аллах е добър и обича добротата във всички неща.“ Но и той самият се нуждаел от внимание и подкрепа, най-вече защото бил избраник и любимец на Всевишния, Който подлага най-обичните Си раби на най-големи изпитания в земния живот, за да провери степента на тяхната вяра и силата им да я отстояват. 

            Въпреки че предислямските племенни норми отреждат на кръвното родство централна роля в социалните взаимоотношения („да браниш своя брат, бил той угнетител или угнетен“), 

            първоначално дори родовият клан на Пророка, صلى الله عليه وسلم , отказва да приеме низпосланите му откровения. 

            Още по-категорична е позицията на по-голямата формация – племето Курайш, - която постепенно осъзнава заплахата за господстващото си положение на общоарабски религиозен и икономически стоеж. За да премахнат опасността от разпространението на новата монотеистична религия, вождовете и племенните шейхове си поставят за цел не само да компрометират и принизят нейния проповедник, но и физически да го ликвидират. 

            Първенците отиват при Абу Талиб, чичото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , с молба да убеди своя племенник да се откаже от ругателствата, с които обсипва божествата им и религията на дедите им, но той любезно ги отпраща. Тогава се събират на таен съвет и обсъждат как да злепоставят Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , - дали да кажат, че е жрец, който изрича неясни ритмизирани и римувани молитви, или е луд, или е поет, обзет от джин, или магьосник. Накрая се спират на уж най-правдоподобната от тези измислици – решават да го обявят за вълшебник, способен да отдели син от баща му, брат от брата, мъжа от съпругата му, племенния член от рода му. С наближаването на сезона за поклонение хадж нарастват страховете им, че техният съгражданин ще спечели за каузата си приидващите множества, завардват всички пътища към Мека и не остава дори един минувач, без да го предупредят за „странностите“ на „магьосника“. В резултат на тяхната активност мълвата плъзва из целия Арабски полуостров и поражда широк интерес към благовестията и предупрежденията на Пророка, صلى الله عليه وسلم . 

            Враговете му се присмиват, подиграват го, разпространяват измислици за личността му, като същевременно търсят и компромиси, например да приемат неговия Бог, ако и той склони да се покланя на кумирите им. След като не успяват да го отклонят от пътя му по този начин, предприемат по-драстични мерки – учредяват съвет от двадесет и питема първенци, който решава да подложи Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , и привържениците му на гнет и мъчения, особено по-бедните, безпомощните и лишените от пълноправен социален статут. Въпреки че самият Пророк,صلى الله عليه وسلم , принадлежи към знатен род, при това го закриля чичо му Абу Талиб – един от най-уважаваните меканци, терорът и издевателствата не отминават и него. Но още по-тежки страдания преживяват сподвижниците му (някои дори намират гибелта си), което ги принуждава да скриват убежденията си и тайно да практикуват религията си. На петата година след началото на пророческата мисия тяхна група от дванадесет мъже и четири жени  отпътува по море за Абисиния, управлявана тогава от негуса – справедлив владетел християнин. 

            По-късно към тях се присъединява и втора, по-голяма група мекански мюсюлмани, съставена от осемдесет и трима мъже и деветнадесет жени. 

            Но първенците на Курайш решават да ги преследват и на чужда земя, като изпратят при негуса посланици с богати дарове, за да го спечелят за каузата си и да злепоставят пред него своите съграждани и тяхната религия. 

            Негусът попитал: „Каква е тази религия, която ви е отделила от вашето племе и не ви е позволила да встъпите нито в моята, нито в друга вяра?“ Отговорил Джафар, син на Абу Талиб: „Царю, ние бяхме невежи хора, покланяхме се на идолите, ядяхме мърша, отдавахме се на пороци, прекъсвахме роднинството, причинявахме злини на съседите и силният от нас поглъщаше слабия. Така живеехме, докато Аллах не ни изпрати Посланик измежду ни. Познавахме потеклото му, неговата праведност, честност и добродетелност. Той ни призова към Аллах, да Го почитаме като единствен Бог и да Му служим, да изоставим всички камъни и кумири, на които се покланяхме ние и предците ни, и ни повели да говорим правдиво, да се придържаме към честността, да пазим роднинските връзки и добросъседството, да се въздържаме от нарушаване на забраните и от проливане на кръв, и ни възбрани да допускаме пороци, да изричаме лъжи, да изяждаме имота на сирака, да клеветим целомъдрените съпруги, и ни повели да служим единствено на Аллах, и нищо да не съдружаваме с Него, и ни повели да отслужваме молитвата, да даваме милостинята закат, и да говеем, и ни възбрани, каквото ни възбрани, и ни позволи каквото ни позволи [...]. Разбрахме, че говори истината, повярвахме му и го последвахме в онова, което сме получили от религията на Аллах – служехме единствено на Него, с нищо не Го съдружавахме, и възбранихме, каквото ни е възбранил, и позволихме, каквото ни е позволил. Тогава нашият народ започна да ни напада, изтезаваха ни, отклоняваха ни от вярата ни, за да ни откажат от Аллах Всевишния и да ни върнат към служенето на кумирите, и пак да си позволяваме скверностите, които бяхме си позволявали. Когато започнаха да ни потискат, да ни угнетяват и притесняват, и да ни пречат в религията, напуснахме страната си, избрахме теб и те предпочетохме пред други, и пожелахме да сме съседи, и се надявахме да не бъдем тук угнетявани, царю.“ 

            Негусът попитал: „Разполагаш ли с нещо, което той е получил от Аллах?“ 

            Джафар отговорил положително и изрекъл следните коранични знамения: (Така Аллах, Всемогъщия, Всемъдрия разкрива на теб и на онези преди теб [о, Мухаммед]. Негово е всичко на небесата и всичко на земята. Той е Всевишния, Великия – небесата едва не се разцепват отгоре и ангелите прославят с възхвала своя Господ, и молят за опрощение за онези, които са на земята. Да! Аллах е Опрощаващия, Милосърдния. А които приемат други покровители вместо Него – Аллах ги наблюдава. Ти не си над тях разпоредител. Така разкрихме на теб Коран на арабски, за да предупредиш Майката на градовете [Мека] и онези около нея, и да предупредиш за Деня на сбора, в който няма съмнение. Някои – в Рая, други – в пламъците...) (42:3-7) 

            Тогава негусът заплакал, чак брадата му се навлажнила, заплакали и патриарсите, въпреки че се зарадвали на богатите дарове, с които меканците ги отрупали, и обещали пред тях да съдействат за разобличаването на мюсюлманите. Но пратениците от племето Курайш посетили владетеля и на следващия ден, този път с обвинението, че учениците на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , имат особено мнение за Иисус. Пришълците се защитили, като казали, че религията им почита Иса, защото е раб на Аллах, Негов пратеник, Негов дух и Негово Слово, което Той е низпослал на Непорочната Мариам. Негусът им обещал безопасно пребиваване на неговата земя и върнал меканските дарове. 

            В действителност горното известие свидетелства за твърде ранен и идиличен етап от отношенията между двете общности, когато християните проявявали съпричастие към идеите на Корана и дори се отъждествявали с тях: (... И ще откриеш, че сред тях най-близки по любов към вярващите са онези, които казват: „Ние сме християни.“ Така е, защото сред тях има свещеници и монаси, и защото не се възгордяват. А щом чуят низпосланото на Пратеника, ти виждаш очите им да преливат от сълзи заради онова, което са узнали от истината. Казват: „Господи наш, повярвахме, впиши ни със свидетелите!“) (5:82-83) Постепенно обаче надделяват доктриналните различия между двете религии, което мотивира теолозите им да очертават все по-детайлно параметрите на тяхната идентичност. 

            Ибн Исках разказва за посещението на християни от йеменския град Наджран, които разговаряли с Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Той се обърнал към тях с думите: „Подчинете се!“ (асламу – като мюсюлмани). Отговорили му, че вече са направили това, но Пророка, صلى الله عليه وسلم , възразил, като посочил, че според тях Бог има син, а също, че служат на кръста и ядат свинско. 

            След повече от два века, през 781 г., християнин на име Тимотей, католикос (първосвещеник) на несторияните в Ирак, в продължение на два дни дискутирал теологични въпроси с халифа ал-Махди, който по силата на своя сан – амира ал-мумининповелител на вярващите – съчетавал светската и религиозната власт. Тимотей е оставил на поколенията записки за диспута, които в оригинала са на сирийски, но са преведени на арабски, а по-късно – и на английски. Халифът задава въпроси, а Тимотей отговаря в рамките на диалог, свидетелстващ за различията между двете общности, някои от които засягат отделни детайли, а други са свързани с по-дълбока проблематика. Подробностите включват въпросите защо християните се молят с лице на изток, защо служат на кръста и защо не се обрязват. 

            Халифът започва с упрек за убеждението им, че Бог е оплодил смъртна жена и тя е заченала Негов син, а после пита как това е било възможно без телесен контакт. Владетелят посочва също, че Иисус не би могъл да се смята за бог, защото вечният не може да се роди във времеви рамки. Той цитира Библията: „...Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при моя Бог и вашия Бог.“ (Йоан, 20:17), за да докаже, че Христос е все пак Божи раб и се прекланя пред Него. Последното съображение се изказва във връзка с недоволството на халифа, че Бог и Неговият слуга се разглеждат като равнопоставени, което противоречи на Кораничните представи за Исус като Божи раб (абд), при това и в Новия завет той е характеризиран като слуга (doulos) на Бога. Тимотей често говори за Иисус като Слово на Бога, което мюсюлманинът не коментира, доколкото и в Корана той е определен като такъв, но настойчиво отбелязва, че словото е сътворено, както и Духът на Бога. Това се потвърждава и от факта, че Иисус умира, което още веднъж доказва смъртната му природа. Халифът категорично заключва, че според християнството съществуват три бога. 

            Ал-Махди подчертава, че юдеите и християните са изопачили свещените писания, но най-сериозното му обвинение е, че са „премълчали“ пророческите предсказания за идването на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Самото наличие на четири евангелия хвърля сянка върху тяхната авентичност. Халифът повтаря мнението на ислямските теолози, че обещаното в Евангелието идване на Параклет фиксира Мухаммед, а също и напомня за отправеното към израелтяните предупреждение, че измежду техните братя ще се яви пророк като Муса, както и за споменатите вПророк Исаия (21:7) „ездачи на камили“, което Тимотей тълкува като предсказание за превземането на Вавилон и Кир. 

            Бележките на католикоса съдържат твърде обстойни аргументи относно използването на материали, т.е. антропоморфни понятия по отношение на Бог, но и двамата опоненти прибягват до тях в дискусията, породена до някъде от паралела между триединната природа на Бог и тази на човешката личност (душа, дух , разум). 

            С течение на времето до днес теолозите все повече задълбочават и конкретизират границите и доктриналните различия между двете религии, но техните несъгласия най-общо се свеждат до три съществени положения: Светата троица, божествената природа на Иисус, почитан от мюсюлманите като един от пратениците на Аллах, но не и като Бог или Божи син, и монашеството, което според Корана е човешка измислица. 

            След неуспешните им опити да спрат с хитрост и репресии разпространението на Исляма 

            меканските първенци решават да поведат открита битка срещу Пророка, صلى الله عليه وسلم , до окончателното изкореняване на посятата от него вяра. По чудо се провалят опитите им за физическото му ликвидиране. Напразно враговете на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , се стремят да го подкупят и го убеждават да се откаже от мисията си, като му предлагат богатство и власт. 

            През шестата година след началото на откровението Исляма приемат двама влиятелни меканци – чичото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , Хамза, и бъдещият праведен халиф Омар ибн ал-Хаттаб. На следващата година по предложение на Абу Талиб, който се страхувал за живота на племенника си, клановете Хашим и Абдулмутталиб се съюзяват, за да защитят Пророка, صلى الله عليه وسلم . Останалите курайши се обединяват срещу тях и поемат обет напълно да ги изолират и да ги лишат от достъп до провизии, докато не им предадат виновника за всички размирици. Близо три години в лишения и страдания продължава заточението на мъжете от Хашим и Абдулмутталиб в околностите на Мека. 

            През десетата година след началото на пророческата мисия – Годината на скръбта – умират Абу Талиб и Майката на мюсюлманите Хадиджа. Мухаммед е петдесетгодишен. В този тежък период от живота му, изпълнен с печал и отчаян от племето си, което все повече се осмелявало в агресията си срещу него и сподвижниците му, той посещава град ат-Таиф с надежда за разбиране и подкрепа, но жителите му посрещат неговата проповед с още по-голяма враждебност, отколкото меканците. 

            През единадесетата година (620 г.) мисията на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , дава първите си плодове. По време на месеца за хадж той разговаря в Мека с шестима поклонници – младежи от Ясриб, - спечелва ги за своята кауза и ги убеждава да приемат Исляма. Новите му привърженици разпространяват кораничните идеи сред жителите на родния си град, които били подготвени за тях от местните юдеи и знаели за предсказанията им, че скоро ще се появи велик пророк. 

            Нощното възнесение (ал-мирадж, ал-исра) 

            Хронистите се различават значително в датировката на това важно събитие, дори по въпроса, дали е станало преди или след идването на Исляма, но безусловно го приемат за реален факт, независимо дали насън или наяве, в материални или чисто духовни измерения, още повече, защото за него се споменава и в Свещения Коран (17:1). Аргументите в полза на действителното му случване, тялом и в будно състояние, са обобщени от гениалния средновековен историк и сунитски тълкувател на Свещения Коран ат-Табари, който подчертава, че нощното възнесение на Пророка,صلى الله عليه وسلم , е чудотворно потвърждение на пророческата му мисия, а ако бе просто сън, не би постигнало подобен ефект и противниците на Исляма не биха го отхвърляли като видение или измислица. И нещо повече, Аллах Всевишния споменава в Книгата Си, че е пренесъл Своя раб, тоест тялом, а не само духом, пък осъществяването на мислено пътуване не би се нуждаело от превозно средство, както е в случая. Доколкото Ислямът допуска строго научно обяснение на основните си постановки и дори се стреми и поощрява към подобен подход, в съзнанието ни се натрапва предположението, че става дума за един вид телепортиране. 

            Всички ислямски богослови са единодушни, че възнесението на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , бележи повратен момент по пътя на формирането на идентичността и утвърждаването на новата небесна религия. 

            Според достоверни разкази Пророка, صلى الله عليه وسلم , спял близо до свещения храм ал-Кааба в Мека, когато го събудил Джибрил, мир нему, и двамата пропътували разстоянието доНай-отдалечения храм (Ал-масджид ал-акса) в Йерусалим. Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , яздел митичното животно ал-Бурак. Самият той го описва като „бяло добиче, по-дребно от муле, по-едро от магаре“. Масовото въображение си го представя като крилат кон с глава на жена и опашка на паун. В Йерусалим слязъл, срещнал се с пророците Ибрахим, Муса и Иса, мир на всички тях, застанал начело като техен имам и заедно отправили молитва към Аллах Всевишния. После се възнесъл и на всяко равнище от небесните стъпала заварвал по един или двама пророци, които потвърдили истинността на мисията му: на първото – праотеца на хората Адам, на второто Яхя, син на Закария, и Иса, син на Мариам, на третото – Юсуф, на четвъртото – Идрис, на петото – Харун, син на Имран, на шестото – брата на Харун – Муса, който заплакал, защото разбрал, че в Рая ще влязат повече мюсюлмани, отколкото юдеи, на седмото – Ибрахим, мир на всички тях. После бил издигнат до Лотоса на крайния предел (Ас-Сидра ал-Мунтаха), и още по-нависоко – до Населения дом (Ал-байт ал-мамур). Накрая бил допуснат до Всемогъщия, Който повелил мюсюлманите да отслужват по петдесет молитви на ден. По обратния път минал през Муса, който го посъветвал да помоли Аллах Всевишния за намаляне броя на молитвите, и така няколко пъти Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , отивал при Върховния повелител и се връщал при юдейския пророк, докато се стигне до окончателното предписание за пет молитви на ден. 

            При посещението му в небесните селения на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , му били предложени вино и мляко и той избрал млякото. Чул се глас, че е предпочел естествената природа, иначе общността му би се заблудила. 

            В Рая видял четири реки, две вътрешни и две външни, земни – Нил и Ефрат, в плодородните долини, на които посланието му щяло да намери благодатна почва за разцвет. 

            Видял и Малик – пазителя на Ада, - свъсен, суров и безпощаден, без капка радушие. Видял и онези, които присвоявали имотите на сираците – с бузи като на камили, а в устите им били хвърляни огромни късове огън, които те изхождали. Видял лихвари с толкова огромни кореми, че не можели да се помръднат от местата си, а хората от рода на Фараона ги прегазвали. Видял и прелюбодейци, пред които било поставено годно за ядене и развалено месо, а те избирали смрадта. Видял и жени, родили в семейното си ложе извънбрачни деца, да висят, окачени за гърдите. 

            Твърди се, че през тази неповторима и чудодейна нощ той бил удостоен с беседа от Аллах Всевишния седемдесет хиляди пъти, но събитията се развили толкова бързо, че когато се върнал, постелята му била все още топла, а преобърнатата при излизането чаша – влажна. 

            Когато разказал на съплеменниците си за своето възнесение, никой не му повярвал, дори част от мюсюлманите се усъмнили, въпреки, че споменал пред тях подробности за един от меканските кервани, на които се натъкнал по пътя си. Независимо от реакциите на здравомислещите курайши фактът, че Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , бил допуснат до небесните тайнства и се убедил с учите си в тяхната реалност, бележи нов етап в пророческата му мисия. Освен на него (17:1) Божи знамения били показани и на Ибрахим (6:75), и на Муса (20:23), за да подсилят вярата им. Но Свещеният Коран внася и друга перспектива в акта на възнесението, доколкото само споменава за него мимоходом, след като се впуска в напомняне за прегрешенията на юдеите и заключва, че Ислямът „напътва към най-правото“ (17:1-9). Очевидно не е случаен и фактът на отправянето към Йерусалим и пребиваването там, както и първенството на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , сред останалите пророци, което подсказва, че Божията благосклонност ще се отръдпне от дотогавашните любимци и избраници на Всевишния, за да прислони под крилото си мюсюланската общност, и че именно на нея ще бъдат поверени двата центъра на Ибрахимовия монотеизъм. 

            Още на следващата година 

            дванадесет жители на град Ясриб се заклеват в преданост към Пратеника, صلى الله عليه وسلم , а по-късно в резултат на тяхната агитация към групата се присъединяват и други, повече от седемдесет човека, които дават обет да го слушат и да му се покоряват и в активност, и в бездействие; да отпускат средства за общата кауза и при бедност, и при благоденствие; да повеляват одобряваното и да възбраняват отреченото;  да се възправят в името на Аллах и да не ги отклонява от каузата ничие порицание; да подкрепят Пророка, صلى الله عليه وسلم , при нужда и да го пазят, както пазят себе си и своите съпруги и деца. В замяна той им обещава вечен живот в Рая. 

            След сключването на това споразумение Ислямът вече имал свой оазис сред голямата пустиня на езичеството и пред съмишлениците на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , се отворила възможността да напускат Мека и да се установяват в Ясриб. Но преселението хиджра не толкова носело сигурност и безопасност, колкото означавало жертвоготовност, поставяне на общата кауза пред личните интереси, неясно бъдеще в земния живот и дори гибел. Въпреки че курайшитите предприели още по-ожесточени репресии срещу мюсюлманите и им пречели да заминат, два месеца след като ясрибците дали обет за вярност, всички се изселили с изключение на Пророка, صلى الله عليه وسلم , Абу Бакр и Али ибн Аби Талиб. 

            На 23 септември 622 г., 

            през четиринадесетата година от началото на пророческата мисия, за Ясриб отпътувал и самият Пророк, صلى الله عليه وسلم . Било поставено началото на ислямското летоброене –хиджрапреселение, а Ясриб бил наречен ал-Медина (Градът [на Пратеника]). 

            Мединският период от живота на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , 

            може да се подели на три етапа: 1) дейност за създаване на ново общество в атмосфера на смутове, метежи и затруднения, подклаждани от вътрешни и външни врагове, което приключва с договора от ал-Худайбия през 6 г. по хиджра; 2) помирение с езическите водачи до отварянето(фатх) на Мека през 8 г. по хиджра и отправяне на призив към владетелите на съседните държави да приемат Исляма; 3) масово встъпване в новата религия на племена и групи до смъртта на Пророка, صلى الله عليه وسلم , през 11 г. по хиджра. 

            Проблемите, с които Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , се сблъсква в ал-Медина, са свързани главно с три социални групи: 1) достопочтените му сподвижници, Аллах да е доволен от всички тях; 2) местните езичници; 3) евреите. 

            Сподвижниците се поделяли на две разнородни общности: преселници (муджихири), които дошли, бягайки от преследванията в Мека, без семейства, без да разполагат със средства за съществуване, с дом и поминък, при това броят им растял и след унизеното им положение на малцинство от странници в техния роден град постепенно придобили доминираща роля; медински помощници (ансари), които не били подложени на такива изпитания и лишения в името на вярата и запазили както обичайния си начин на живот, така и джахилийските си междуплеменни вражди и конфликти. 

            Първата стъпка, 

            която Пророка, صلى الله عليه وسلم, предприема в ал-Медина, е построяването на джамия с цел тя да се превърне не само в средище за упражняване на религиозния култ, но и в образователен и културен център, и в не по-малка степен – в място за срещи, разговори и съвещаване на хората от общността. 

            Поради социалните различия, които криели опасността да подкопаят единството на мюсюлманите, духовният водач полага значителни усилия за побратимяване на меканските и мединските си сподвижници с цел да се заличат езическите ежби и страсти, ламтежите за материални блага и стремежите за надмощие. Тази задача придобива особена важност с оглед на намерението да се изгради хармонично, справедливо и толерантно общество от качествено нов тип, което не само да сплоти едноверците, но и да предложи на останалите араби привлекателен социален модел. За да се регламентира изпълнението на идеалните принципи и взаимоотношения, Пророка, صلى الله عليه وسلم, инициира формулирането и прилагането на споразумение между всички мюсюлмани и вярващи хора наред с техните съмишленици за създаване на единна общност от богобоязливи праведници на основата на кораничните закони. 

            Другата социална група – местните езичници, които не разполагали с власт и не се ползвали с авторитет и влияние, - с течение на времето преодолели своите съмнения и колебания, дали да изоставят религията на предците си и да заменят многото богове с единствен бог, и въпреки че се изкушавали да предприемат отделни враждебни действия и понякога прибягвали до хитрости и сплетни, накрая повечето от тях встъпили в Исляма. 

            По-сериозни вътрешни проблеми за мюсюлманите породили арабизираните евреи, които изповядвали юдаизма и освен, че предчувствували опасност за религиозното си първенство на богоизбраници, се страхували да не бъдат наранени икономическите им интереси. Те владеели търговията със зърно, фурми, вино и дрехи и давали кредити с огромни лихви, а Ислямът с неговият призив за честност и справедливост и особено със забраната му да се упражнява лихварство криел заплаха за главния им източник на доходи. Обаче юдеите на издавали своята враждебност към Исляма освен в ключови моменти. Тяхното лицемерие и двуличие им позволило да се съгласят на споразумение с Пророка, صلى الله

Категория: Лични дневници
Прочетен: 2411 Коментари: 0 Гласове: 1
image

“Синьото око или така нареченият назар бонжук, е турски амулет за прогонване на злите сили и привличане на късмет. Произходът му идва от древните поверия, че хората със сини очи могат да урочасват най-много и носенето на именно такова синьо око прогонва злата сила (на принципа - подобното лекува подобното). Поради тази причина в миналото старите турски занаятчии са започнали да правят тези стъклeни очи с идеята, че носейки подобно око, то "гледа" директно към зложелателя и той не може да навреди.” 

В Исляма това се квалифицира като ширк (съдружаване с Всевишният Аллах). В книгата “Ал-Каул ас-Садид шарх Китаб ат-Таухид” 
القول السديد شرح كتاب التوحيد
с автор Мухаммед ат-Тамими и с разяснението на Ибн ас-Сади се казва следното:

“Недопустимо е носенето на връзки, шнурове, амулети и подобни дрънкулки, тъй като това се смята за ширк. Амулетите не само че не носят полза в този свят, но и вредят, тъй като Пратеникът на Аллах саллаллаху алейхи уа саллам, е казал: ...защото те само увеличават твоята слабост.” Трябва да се провъзгласи за мушрик всеки, който носи амулети. Всевишният Аллах е казал: И ако ги попиташ: "Кой е сътворил небесата и земята?"- те ще ти отговорят:"Аллах!" Кажи: “Вие мислили ли сте за тези, на които се покланяте освен на Аллах? Ако на Аллах е угодно да ми причини беда, нима онези могат да премахнат Неговата беда? Или ако поиска Той да ми дари милост, нима те ще възпрат Неговата милост?” Кажи: “Достатъчен ми е Аллах! На него се уповават уповаващите се!”/39:38/ От Имран Ибн Хусайн се предава: Веднъж Пратеникът на Аллах саллаллаху алейхи уа салла,м, видял един човек с жълт пръстен на ръката му и го попитал: "Какво е това?" този човек му отговорил: "Нося го, за да не ме застигне слабост. Пророкът саллаллаху алейхи уасаллам, казал: Незабавно свали това нещо, тъй като то само ще увеличи твоята слабост. Ако умреш с този пръстен на ръката си, то никога няма да постигнеш щастие. /Този хадис е сведен от Ахмед 4/445, Ибн Маджа (3531), Ибн Хиббан (1410), (1411), ал-Хаким; достоверен сахих хадис/  От Имран Ибн Хусайн се предава, че Пратеникът на Аллах саллаллаху алейхи уа саллам, е казал: Този, който си е сложил амулет, Аллах няма да му даде благ край, а онзи, който си е сложил раковина, Аллах няма да му даде убежище. /Този хадис е сведен от Ахмед 4/154, Ибн Хиббан (1443), и ал-Хаким 4/417, който го е квалифицирал като достоверен сахих, с което се е съгласил и аз-Захаби/  Изхождайки от гореизложеното, носенето на амулети, връзки и други дрънкулки с цел избавление от беда или предотвратяването й се явява ширк, защото ако носещия амулети е убеден в това, че те ще го избавят от беда или ще я предотвратят, изпада в огромен ширк.  Това е ширк по отношение на господството на Всевишният Аллах, Единствения Творец и Управител, тъй като Му се приписват съдружници в сътворяването и управлението на всички дела.  Едновременно се явява и ширк в поклонението, защото то има място за обожествяването не на Всевишният Аллах и упованието на такъв обект, че той ще допринесе полза вече е ширк, дори и човек да смята, че Всевишният Аллах се явява Единствения Спасител и Избавител. Бивайки убеден, че това е причина за спасение и избавление от беда, означава установяване не в съответствие с Шерията и не предопределена причина. А такъв подход се явява забранен и противоречащ на Шерията и Предопределението от Всевишният Аллах.  Шерията по най-строг начин забранява всичко това, а нещо, което е забранено от Шерията, не може да се явява като полезна причина.”/Край на цитата стр.38-39/
http://islambulgaria.blogspot.com/
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2408 Коментари: 0 Гласове: 0
21 януари 2011 | 09:47 | Агенция "Фокус"
Бейт Ханун. Гневна тълпа от палестинци посрещна днес автомобила на френския външен министър Мишел Алио-Мари, която пристигна в Ивицата Газа в рамките на близкоизточната си обиколка, предаде АФП.
С лозунги „Вън от Газа” палестинците попречиха на автомобила да продължи малко след преминаването му през пропускателен пункт в северния град Бейт Ханун.

Демонстрантите са удряли с юмруци, хвърляли са обувки, а един дори се е качил на капака на колата. Причина за гнева на палестинците е изказване, погрешно разпространено като изявление на френския министър. В интернет сайт се появи информация, че Алио-Мари е казала, че ЕС „трябва да осъди военното престъпление, което „Хамас” извършва, като държи Гилад Шалит в плен”. В действителност думите на министъра бяха, че ще „предаде послание на ЕС, че пленникът трябва да получи посещения от Червения кръст”.
 

В отговор бащата на пленения френско-израелски войник призова френския външен министър да поиска от ЕС да осъди „военното престъпление” на "Хамас".


 
http://palestinianworld.blogspot.com/2011/01/blog-post_21.html
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1520 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: irshad
Категория: Лични дневници
Прочетен: 275083
Постинги: 125
Коментари: 63
Гласове: 300
Архив
Календар
«  Януари, 2011  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31