Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Света на Палестина - новини, култура, събития. Света - новини, култура, музика, събития...Мои размисли - просто няма как човек да дистанцира себе си или собственото си мнение - да се чудя ли на какво се дължи..? Както и да е. Блога си е мой и мога все пак да водя някакви записки. Така де. Ще предпочитам да превеждам материали (в зависимост от времето, с което разполагам) за Палестина и мюсюлманите, защото нишата е голяма и се запълва с лъжлива информация. Не че обичам много държавата България, не я обичам. Но пък обичам родната България и по принцип ме е еня за мнението на хората в нея. Така че ми се ще да има и истината из пространството - а вече кой ще я докосне, как ще я приеме, разбере, какво ще си мисли след това...Не знам. В Корана се казва, че наше задължение е да казваме истината, а резултата не е наша работа...Така си е.
Автор: irshad Категория: Лични дневници
Прочетен: 272494 Постинги: 125 Коментари: 63
Постинги в блога от Октомври, 2009 г.
Лично аз съм почитател на португалската и бразилската литература и музика. За мен са почти едно, макар за бразилците и португалците да не е така, те се мразят, което исторически обусловано, но вече е минало - това е моята гледна точка - и трябва да загърбят омразата...

Все пак за мен музиката и литературата им да са безценни, притежават нещо, което изкуство от никоя друга част на света няма. Прекрасни са.

Намерих едни пословици и поговорки, които са страхотни, по мое мнение и (пак по мое мнение) нямат нищо общо с българските, които са много надценени и май си ги обичаме от някакво фалшиво патриотично чувство.

  • Всяка глава има свое мнение.
    Cada cabeça sua sentença.
  • По-добре една птица в ръката, отколкото две летящи.
    Mais vale um pássaro na mão que dois a voar.
  • Който чака, ще получи.
    Quem espera sempre alcanca.
  • Меката вода удря толкова силно твърдата скала, че я пробива.
    Água mole em pedra dura, tanto bate até que fura.
  • Тревата винаги е по-зелена от страната на съседа.Бразилска поговорка
    A grama é sempre mais verde do lado do vizinho.
  • Ако си коленичил, то се помоли.
    Ajoelhou, tem que rezar.
  • По-добре сам, отколкото в лоша компания.
    Antes só do que mal acompanhado.
  • По-добре късно, отколкото никога.
    Antes tarde do que nunca.
  • И стените имат уши.
    As paredes têm ouvidos.
  • Отмъщението е ястие, което се сервира студено.
    A vingança é um prato que se serve frio.
  • Куче, което лае, не хапе.
    Cão que ladra não morde.
  • По-малкото зло.
    Dos males o menor.
  • Мухите не влизат в затворената уста.
    Em boca fechada não entra mosca.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1339 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 18.10.2009 12:59
http://www.panda.org/bg/get_involvedd/forestcampaign/

Подпиши националната петициа "Гор та не е само дървесина"

Национална петиция

До председателя на Народното събрание на Република България,
До министър председателя на Република България

Уважаема г-жо председател на Народното събрание,
Уважаеми г-н министър председател,

Една трета от територията на България е гори и едва 4% от тях са недокоснати от човешка дейност. Горите ни дават много повече от дървесина. Те опазват водата, която пием, пречистват въздуха, който дишаме, спират ерозията и свлачищата. Българската гора е убежище за 43 световно застрашени вида растения и животни.

Горите на България трябва да се опазват и стопанисват добре. Сега на гората се гледа само като на място за добив на дървесина. Всяка минута в България 10 м³ дървета се отсичат и превръщат в дървен материал.

Затова настоявам:

Да се приеме нов закон за горите, с който да се въведат справедливи плащания за ползите, които горите предоставят извън дървесината. Така няма да се налагат много от сечите, ще се подобри финансирането на горите и ще се подпомогнат горските стопани.

Да се създаде силна и отговорна горска администрация с достатъчно познания, подобаващо заплащане на труда и възможности за дългосрочно професионално развитие. С новия закон за горите да се разделят контролните от стопанските функции в държавната горска администрация, както е в Европейския съюз. Това ще ограничи корупцията и незаконните действия като сечи и бракониерство.

Да се сертифицират горите в България по международната система FSC, приета в над 90 държави. Това ще подобри контрола в горите и ще ограничи незаконните сечи.

Законът да гарантира и опазването на най-старите естествени гори, които сега не са защитени.

С уважение:

 
Категория: Други
Прочетен: 1104 Коментари: 2 Гласове: 3
Много ми хареса статията на Карбовски и реших да си я запазя и тук...Не че не виждам какво става и не че не отчитам същите течения около мен. Та аз самата съм родена 1970-та година...Та аз самата имам тийнейджър на 16 и отгоре у нас, който обаче, Слава Богу, пише правилно и знае как и къде да слага пълен член. Та аз самата имам и първокласник.
Та аз съм връстник на Карбовски и един ден, говорейки си за религията и ценностите, той ми каза: "Както си говорим тук за възвишени неща, така в този момент ни превземат консуматорските реклами и губим света си..."



Мартин Карбовски

Ако имаше поне един ясновидец в България, вчера сирените щяха да вият не за проба, а за това, което се случва в училището.

Това, което се случва с децата - колкото и малко да останаха. Половината от българчетата стават само за общи работници. Чудесна новина за хората с възможности у нас. Сега е трудно да се намерят именно общи работници и всеки се прави на висшист, даже иска и заплата от 1000 лева. А дечицата ни не могат да четат, трудно смятат, историята им е чужда, география се учи вече само на едно място - в Немската гимназия. Според изследването на Организацията за икономическо сътрудничество учениците не могат да извличат информация от текст. Сиреч - и вестник не могат да четат. Колко яко - утре за чистачка в моя вход ще се борят поне три млади жени. Днешната пенсионерка се назландисва нещо.

Това е феноменално откритие и уникален процес. Днешният 20-годишен студент, израснал след началото на прехода, е човек, който не може да пише без правописни грешки. Един мой студент ми написа писмо, в което казваше, че не може да живее "в тази пумия". Друга стажантка по журналистика описва "снушението" си като представя това за разказ за публикуване. Вместо те да се срамуват, на редакциите им е неудобно да им направят забележка. Това е повсеместно.

Висшите училища се молят студентите да се записват в тях

В голяма степен да учиш висше днес е начин просто да отидеш на една дълга екскурзия в София, предимно на издръжка на родителите. Днес има такава песен, детска - "ако ме видиш само по кожа, /ще поискаш по гръб да те сложа/ ако ме видиш само по кожа / ще поискаш брак да ти предложа".

Това е резултатът от бодряшкото постсоциалистическо културно звучене. Наскоро се оказа, че българите са измислили и мобилния телефон. Продължавайте да вярвате в това, докато миете чиниите на модерния свят и вършите общата работа на забогатели нечестно - по времето, когато вие бягахте от училище. Това е и част от културната политика на соцшоумените - хората, които доскоро бяха на власт и искаха след тях да няма култура. Е, постигнахте го.

Нещо се случва. Малките сладки първолаци отиват на школото със старата идея - да пораснат, да могат да четат и пишат, да станат хора. Тази им заблуда се разрушава само за няколко години. Вижте ги в четвърти клас - те са горещи привърженици на всички грехове, от лошата храна до секса и наркотиците. И това нямаше да е страшно, ако не беше мързелът, за който ни казват, че бил средиземноморски. Даскалото и улицата им показват нещо грандиозно - няма смисъл да се стараеш. Излъжи системата - изкарай оценки, но не си напъвай ума. Освен това - утре няма да има кой да ти се смее, че пишеш с правописни грешки. Всички пишат така. Момчетата ще крадат и ще продават наркотици. Момичетата имат други, макар и нетрайни активи.

Това ще се промени в деня, когато на лошо образованите им стане ясно, че или ще са бедни, или ще са в затвора. Днес всички деца вярват, че няма да останат бедни, ако са лоши. Ако са жестоки - ще пробият в живота. Добре дошли в бъдещето.

Една позната, родена през 1970 г., вчера отписа сина и дъщеря си от училище. Децата са в гимназия. Българското училище създава само пороци в малките детски глави. На пръсти се броят даскалите, на които им личи, че искат да преподават. Всеки гледа да вземе парите и да бяга от час. Във вузовете цената е изпята - "изпит в УНСС - двеста лева и едно прасе". Оцеляващите родители и оцеляващите учители правят от децата си полуграмотни свои екзекутори

Всеки, който иска образование, праща детето си извън страната. Това е краят на една мечта - идва бананизацията и профанизацията. Какво ще стане утре? Маса безработни, които ще чакат държавата да ги "оправя". Това пък е циганизация на проблема. Днес циганите казват - няма работа за нас. Утре половината българи ще мислят по същия начин. И някой ще им бъде длъжен.

Нуждаем се от крути мерки. Ако днес 18-годишните стават само за общи работници, те едва ли ще могат да променят съдбата си тепърва.

Утре ще настъпят Дикенсови времена. Хиляди неграмотни ще търсят правото си на достоен живот и няма да го получат, което ще ги лумпенизира още повече. Понеже не можем да подготвим за тях добро училище днес, нека подготвим за в бъдеще жестоки закони за тези, които от глад ще тръгнат да крадат. Страната ни трябва да премине през катарзис - българите не искат циганската работа, не искат да са общи работници. Но това ще се случи. Сами си го направихте. И това щеше да е нормален процес, ако у нас бандитизмът не беше алтернатива на неграмотността. Като не уважавате училището - постройте нови затвори.

Това е краят на патетиката и резултатът да свържем идеята за добро образование и култура с идеята за социализъм. Нация от 50% общи работници, 25% зидаро-мазачи, 20% домакини и проститутки и 5% олигархия плюс представители на новата културна класа - участници във весели танцувални предавания. За това не е мечтал дори Василий Българоубиец плюс турските султани, взети заедно.
 


Категория: Лични дневници
Прочетен: 1265 Коментари: 1 Гласове: 1

Франсис Бейкън

(на английски Francis Bacon; 1561-1626 г.)
английски философ, юрист, политик, писател, родоначалник на английския материализъм



В тъмнината всички цветове са еднакви.

Най-доброто от всички доказателства е опита.

Сдържаността и умереността в разговорите стоят над красноречието.

Геният, умът и духът на нациите се вижда в техните пословици.

Четенето прави човек знаещ, беседата – находчив, а навика да записва – точен.

Повърхностните философии скланят човешкият ум към атеизъм, а дълбоките – към религия.

Вниманието в думите е висше красноречие.

В знанието има сила, в силата има знание.

Ласкателството – това е стил на робите.

Ласкателството облича слабата душа, безпомощният ум, порочният характер.

Мълчанието – добродетел на глупаците.

Няма нищо по-страшно от самия страх.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1208 Коментари: 0 Гласове: 2

За „Възродителния процес”

 

Писмо от Уливие Мехмедова Чуренева (майка на Нихал Йозерган)
до студентите в СУ „Св. Кл. Охридски”


Не! Не бих искала да си спомням нищо. Защото то ме преследва в най-кошмарните ми сънища. Напомня ми за съсипаното ми здраве...

О, Боже! Прости им на възродителите! Аз също им простих, защото те не знаеха какво вършат спрямо това мирно население, което изкарваше хляба си, работейки като пчелички, заедно с децата си по тютюневите ниви, по цигарените фабрики, по заводите, в строителството, по вътрешността на страната...

Родена съм и живея в гр. Кърджали. Родителите ми, прародителите ми също са родени и погребани в този град.

Живеехме мирно и толерантно тук – българи, турци, цигани, арменци и евреи. Тачихме се взаимно, уважавахме религиозните си празници и винаги се поздравявахме. Заедно ядяхме и пиехме.

И изведнъж, без никаква видима причина, градът ни беше блокиран с бронетранспортьори, червени и сини барети, милиционери от други градове, както и цивилни полицаи.

Проверяваха ръчните ни чанти, питаха за паспорти. Не можехме да говорим на турски, на майчиния си език. Глобяваха ни парично. А учителите турци уволняваха. На тяхно място назначаваха с тройни заплати, командировани чисти българи. Никой не можеше да напусне града или да влиза в него. Имаше вече и арестувани. Говореше се, че щели да бъдат изпратени в лагера „Белене”. Повечето от тях бяха учители и религиозни, духовни лица. Говореше се, че в окръга вече са били сменили имената на турците.

Хората със страх шушукаха помежду си, че имало бунтове на места и даже ранени и жертви. На групи от хора не разрешаваха да се събират на едно място. Не дай си боже една 80-годишна женица да ти каже „Здравей!” на езика табу. Ще бъдеш не само глобен, но и уволнен. Може да си изкараш и боя, ако решиш да се опълчиш.

31.12. 1984г.

 

Нова година в Кърджали

През новогодишната нощ улиците бяха изпразнени от хора, имаше само автоматчици. Под балконите на апартаментите ни и пред вратите на къщите ни чакаха войници. Целият град беше блокиран.

Млади момчета стояха мирно и стискаха оръжията си. Никой не можеше да излиза на улицата да се „весели”. Като че ли имаше „вечерен час”. Страх витаеше дори и в облаците...

Човек се ражда веднъж на този свят и веднъж умира, но ние умирахме всеки божи ден, от страх! Питахме се, какво ли ще ни се случи на следващия ден?!

Съседите ни до нас, българи-християни, бяха ивайловградчани. Заминаха за там и не се върнаха десетина дни, докато приключи кампанията на възраждането. Мъжът у съседите от петия етаж, турци-мюсюлмани, беше арестуван и закаран в Белене, без право да се защитава. Имаше две малки деца. Сега е инвалид, след тежка форма на мозъчен инсулт, хипертоник и диабетик. Когато се опитва да ти каже „Добър ден!” не се разбира какво говори. Почти не може да върви. Подпирайки се на бастуна, слиза до пейката пред блока.

 

Нощта на 06.01. 1985г.

По улиците на града няма жива душа. Не се движат никакви коли. Телефоните са прекъснати. Ако получиш случайно сърдечна криза, няма как да се обадиш дори в „Бърза помощ”. В болницата няма свиждания, защото карат ранени от окръга.
Арестуваха една лекарка – туркиня, която не се въздържала и изкрещяла на полицаите „Убийци!”.

Същата нощ бях сама в къщи. Дъщеря ми Нихал беше студентка в София. А мъжът ми беше заминал при родителите си в Златоград.

Заспала съм. Звъняли са няколко пъти на вратата, не съм чула. Нямах идея колко е часът, но помня че беше късно, малко след полунощ. Събудих се от лая на двете полицейски кучета пред вратата на дома ми. А под балкона ми автоматчици. Като отворих вратата вътре нахълтаха двама с калашников, четирима милиционери, двама цивилни и три жени – инспекторки по възродителния процес. Едната от тях задаваше въпроси. Защо съм била сама, къде са мъжът ми и дъщеря ми, брат ми и снаха ми. Обясних им всичко, което знам. Връчиха ми една брошура в ръката, нещо като азбучник с имена, от където да си избера новото българско име. С буквата „У” нямаше имена. Попитах дали може да се казвам Уляна. Не можело, понеже било руско име. Казаха ми: „Да бъдеш Олга!”. Отговорих им, че и то е руско. „Юла” можело, но когато получих новия си български паспорт, в него пишеше „Юлия”. Питаха как се казва дъщеря ми. Обясних им, че на нея вече й е сменяно веднъж името, защото е от смесен брак, тъй като баща й е българо-мохамеданин. Нихаела не било чисто българско име, затова прекръстиха дъщеря ми в нейно отсъствие на „Михаела”. Възродителите ми връчиха още една бележка с нейното ново име.

На починалия ми баща, чието име беше Мехмед, те посочиха името „Милан”. Казах им, че имам брат и че трябва да се разберем с него как да прекръстим баща си. Не се съгласиха. Той сложил вече името „Мартин”, защото преди да дойдат у нас, вече били в старата ни бащина къща. Ние, брат и сестра, от един и същи баща, който е починал, имахме различни бащини имена. Така хартийките с новите имена на фамилията станаха три. С този лист се движехме по улиците, докато получим новите си документи и паспорти. Опашките бяха огромни.


Започна големият Ад

Разчистване на лични сметки. Клевети. Уволнения. Арести. Унижения на човешкото достойнство. Разпити... за доказване на невинност!

Секретарката на съвета, която отговаряше за промяната на имената, поканила на разговор директорката на нашето училище. Разказа ми после, как са й казали, че не може да бъде повече приятелка с Улвие, защото аз съм била от „възродените”.

„Тя е тумор в твоето тяло, който трябва да бъде моментално изрязан”- наредили другарите. Трябвало да бъда уволнена, а дъщерята на екс-туркинята да бъде изхвърлена от университета, понеже не можело един „турско-помашки мелез” да заема мястото на едно чисто българче във ВУЗ, хеле пък да учи в стратегическа специалност като журналистика в „Кл. Охридски”. Единственият ми брат било уместно да изпратят в Белене, защото се осмелил да каже на „възродителите”, че правят голяма грешка и времето ще докаже това.

Трябваше да доказвам невинността си пред партията всеки ден, за да не бъдем изселени, а мъжът ми низвергнат от нейните редици.

Но за нашите клеветници наказание нямаше. И никога не дойде!

Без да съм партиен член на БКП, понеже бях записана в ОФ, в училище ме изнудваха да пиша на агиттаблото на стената:

„Какво ме накара да сменя името си и колко възродена се чувствам сега...!”

На открити партийни събрания „другарите” ми задаваха най-уместния въпрос: „Дали се чувствам щастлива с новото си име?” и не спираха да ме питат, докато не получат отговор. Обясняваха ми упорито, че трябва по-добре да разбирам и тълкувам новата политика на партията.

Стрясках се сутрин, когато се събудя, какво ли ново мъчение ще ми измислят?!

 

Накрая... майските събития през 1989 г.

Говореше се, че е имало кървави събития по други места в страната. Но за да няма ексцесии в нашия град, бяха взели „строги превантивни мерки”. В МВР-то извикали стотина души, от по-будните и интелигентни турци, и им казали, че ги екстрадират. Между тях е бил и брат ми. Той имаше две малки деца.
Някои заминаха само с по два куфара за Австрия и други европейски страни. После Турция отвори границата и брат ми бе принуден да напусне бащиния си дом. Улиците на града бяха пълни с хора, които тичаха насам-натам, изглеждаше като тъжен панаир, който се разотива. Подаваха си документите в милицията като „екскурзианти за Република Турция”.

 

Така започна „Голямата екскурзия”.

Хляба даваха само с купони. Тези, които заминаваха нямаха право на купон. Хората започнаха да колят животните си, за да ядат. Оставиха или подариха къщите си, заедно с покъщнината. Някои по-оправни успяха да пренесат някои от мебелите си с коли, тирове или ги товареха на вагони. Всички пътуваха с полицейски конвои, като бегълци, изгнаници... Кой каквото и както може гледаше да спаси, но оставяше зад себе си цял един живот, към който едва ли някога щеше да може да се върне. Нивите опустяха.

Аз останах заради мъжа ми и детето. Но другата ми половина ме напусна завинаги. Не можехме да кореспондираме с близките си в Турция. После, когато дойде демокрацията и се видяхме за пръв път, разбрах, че им било страшно тежко в началото. Започнали са всичко от „А и Б”. Живеели в ученически общежития, децата им се затруднявали, най-вече с турския в училище. Работели денонощно, даже и надомна работа, ходели пеша и с джапанки, защото нямали пари за билет и обувки. Децата не ядели шоколад, защото имали нужда повече от хляб.

През 1990 г. отидох за пръв път на гости на брат ми в Турция. Те не можеха да идват още в България. Тогава брат ми каза: „Како, колко много си преживяла, но поне не видя гурбет!” Не знаех наистина какво е изселничество, но знаех какво е разлъка. По очите му се стекоха сълзи и с голяма тъга добави: „Сънувам още вкуса на хляба, който месеше мама в кухнята на бащината ни стряха..., тези дни никога няма да се върнат, како!”

Тогава бях много слаба и немощна. Току що изписана от болницата. Живеех вече само с лекарства. И до ден днешен е така, след 20 години, със съсипано здраве и наранена душа... Защото човешкото сърце не е хартия да пишеш на нея и след това да изтриеш гадостите, които си сътворил.

Брат ми получи инфаркт на работното си място и умря. Беше асансьорен техник. Остави две сирачета в Турция и една вдовица, които трудно оцеляваха без него. Беше само на 46 години, когато умря на 20 октомври 1994 г. и беше погребан до чужди хора в гробищата в Истанбул, вместо до родителите си в Кърджали.

Почина в деня, в който взе първата си виза за България, в която винаги мечтаеше да се върне, но никога повече не можа да си дойде... Моят любим, единствен брат беше изкупителна жертва на процеса. Много други млади хора от нашия град свършиха като него. А всички те бяха много интелигентни, умни и добри хора. Обичаха родината си България, откъдето ги бяха прокудили „възродителите”.

 

На враговете си простих!

Разговарям с тях понякога, поздравявам ги, въпреки че те навеждат глава. Имената им не ги соча. Те използваха времето за своето издигане, доносничеха, клеветяха, лъжеха, мразеха...

Дано и Господ им прости!

Защото никога няма да забравя добрините, които съм видяла от други българи-християни, които не бяха като тях – приятели, колеги, комшии. Те рискуваха своята кариера, даваха гаранции пред органите на властта, за да ни запазят до себе си.

За тях дори думите ми са недостатъчни, за да изразя голямото „Благодаря!”. Да са живи и здрави!

А пред светлата памет на моята директорка Мария Жекова, която направи всичко възможно, за да ни спаси - дълбок поклон!

Тя беше твърде чувствителен човек, почина от рак след няколко години.

Навсякъде има и много добри, и много лоши хора, и честни, и нечестни. Всеки даде своя дял на времето, в което живеехме.

Единственото ми желание на този свят е бъдещите поколения да живеят в мир и разбирателство в своята родина, независимо от своята религия, етнос и език...

 

24 май 2009 г.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1054 Коментари: 1 Гласове: 1
 

 Израел: Разследването на смъртни случаи в Газа при бяло знаме е стъпка напред

Mарта Методиева

www.hrw.org  

Хюман райтс уоч смята, че решението на израелската военна полиция да разпита палестински свидетели на случая, при който по време на сблъсъци в Газа израелски войник стреля по три момиченца и баба им, държащи в ръка бяло знаме, бележи положително развитие. Две от момиченцата са починали.

ХРУ призова Израел да проведе задълбочени и безпристрастни разследвания на всички обвинения в сериозни нарушения на законите на войната, извършени от израелската армия по време на декемврийско-януарския конфликт в Газа.

В доклад, публикуван на 13.08, Хюман райтс уоч документира инцидента, в който израелски войник стреля по две жени и три малки момиченца, които са държали в ръце бели знаменца пред дома им в квартала Ябалия. Амал Абд Рабо, 2, и Су’ад Абд Рабо,7, са били убити, а сестричката им Самар Абд Рабо, 4, е била парализирана от кръста надолу. Баба им Суад Абд Рабо, 54, е била ранена. Семейството е казало на ХРУ, че са излезли от къщата си в изпълнение на заповедите на израелски войник, когато стълкновението в района вече била приключило.

При разследването си на място Хюман райтс уоч не намери доказателства, че по това време наоколо е имало палестински бойци. Според разказите на трима очевидци и подкрепящите ги доказателства, включващи следи от танк, гилзи и кутия за амуниции, намерени на мястото, както и след преглед на бабата, става ясно, че израелският войник е стрелял по разпознаваеми и невъоръжени жени и деца.

Израелските сили по сигурността отначало отхвърлиха разкритията на ХРУ по случая, като основани на „недостоверни свидетелства на очевидци”, но на 02.09 израелската военна полиция разговаря с бабата Су’ад Абд Рабо и бащата на момиченцата, Калед Абд Рабо, и двамата от които са станали свидетели на стрелбата. Те пътували до границата Ерез, минаваща през Израел и Газа. Калед Абд Рабо е казал на ХРУ, че двама израелски следователи с преводачи няколко часа са ги разпитвали поотделно.

„Решението на Израел да помоли палестинец да свидетелства за палестинската версия на случилото се, е удачно и повече от необходимо, каза Сара Лий Уитсън, директор към ХРУ на програмите за Близкия изток и северна Африка. - Надяваме се, че това е сигнал за решимост да се набавят всички свързани със случая доказателства и активно да се търси справедливост за семейство Абд Рабо.”

Преди да се оттеглят от Газа на 18.01, израелските сили са разрушили семейната къща на Абд Рабо, както и много други обитаеми сгради в източната част на квартала. След разговори със 17 жители става ясно, че голяма част от планираните разрушения в квартала са станали след 14.01, а израелските сили по сигурността са контролирали мястото още от 07.01, до края на конфликта.

През юни 2009 г. три палестински и израелски групировки за човешки права, Ал Мезан, Ал Хак и Адала, подадоха молба до главният израелски военен прокурор, в която го призовават да разследва убийството на двете момиченца Абд Рабо. Споменава се също и убийството на Адам Камис Мохамад Насир, 37, който бил убит, докато помагал при евакуацията на ранени.

Осакатената сестричка на загиналите две, Самар Абд Рабо, е била пренесена за лечение от Египет в Белгия, където по-късно са отишли майка й и двамата й братя.

На 29.07 израелското министерство на външните работи публикува доклад, според който Израел извършва 13 разследвания на престъпления и близо 100 „разследвания на място” на обвинения в нарушения от страна на военните сили в Газа по време на операцията „Каст Лед”. Едно от разследванията на място, свързано с „обвиненията за стреляне по цивилни носещи бял флаг, когато са били убити двама души” на 07.01 в квартала „Абед Рабу”, изглежда е случаят на Амал и Суад Абд Рабо. Според ХРУ при минали разследвания на място от страна на израелското правителство – обикновено извършвани от военен персонал в границите на командването на съответната военна единица, без да се контактува с палестински очевидци – са се проваляли и рядко са довеждали до повдигане на обвинения.

Само главният военен прокурор има правомощията да реши дали да започне разследване на даден случай, или не.

Досега израелските защитни сили не са отговорили на подробните въпроси на ХРУ за разследванията на убийствата „при бяло знаме” в Газа и не са удовлетворили молбите за среща за обсъждане на тези случаи. Сред тях се включва и предполагаемата стрелба по 11 цивилни от групите, които развявали бели парчета плат или шалове, за да покажат цивилния си статут.

Според международното хуманитарно право Израел има задължението да разследва вероятни обвинения в нарушения на законите на войната от нейните сили, а, когато такива нарушения се идентифицират, отговорните за тях да бъдат наказани. Организации за човешки права, медиите, ООН и израелски войници са докладвали за подобни инциденти, случили се по време на военните операции на Израел в Газа през януари.

Категория: Политика
Прочетен: 1812 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 03.10.2009 15:31
Търсене

За този блог
Автор: irshad
Категория: Лични дневници
Прочетен: 272494
Постинги: 125
Коментари: 63
Гласове: 300
Архив
Календар
«  Октомври, 2009  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031