Един от най-хубавите филми, които съм гледала.

http://mkaragyozov.blogspot.com/2009/08/blog-post.html">Блогът на Мариян: Новият брой на сп. "Ново време"

Тъй като в региона на Близкия изток са съсредоточени голяма част от енергоресурсите (ок. 70% от световните запаси на петрол и ок. 50% от тези на газ), които човечеството експлоатира, всички големи сили имат свои интереси там. Периодично избухващите прояви на насилие поддържат траен интереса към страните, разположени в района. За да разберем актуалните събития в Палестина, е нужно да се върнем и малко назад в историята.
В началото на 16-ти век османският султан Сюлейман Великолепни завладява Светите земи. Когато избухва Първата световна война, тези райони все още са под контрола на османците. Тъй като Империята се включва във войната на страната на Централните сили Германия и Австро-Унгария, техните врагове от Антантата и особено Великобритания, се опитват да организират арабско въстание в тила на Османската империя, като в замяна обещават на арабите, че ще им позволят да създадат своя независима държава. С мисията за вдигане на въстание е изпратен прословутият Томъс Лоурънс – Лорънс Арабски. Обещанието пък за независима арабска държава дава сър Хенри МакМейхън, британският висш комисар за Египет и Судан.
Паралелно обаче тече и друг процес.
Провокиран от аферата „Драйфус” във Франция, в която офицер от еврейски произход е обвинен несправедливо в шпионаж, един австро-унгарски журналист – Теодор Херцел – създава ционизма или модерния еврейски национализъм. Идеите си Херцел излага в публикуваната през 1896 г. книга „Еврейската държава. Опит за съвременно решаване на еврейския въпрос”, в която твърди, че, за да са сигурни срещу посегателства, евреите трябва да създадат собствена държава. Първоначално текат преговори с британското правителство да отпусне земя в Уганда, но предложеният от англичаните размер (9800 кв. мили) не удовлетворява ционистите. Постепенно отпадат и другите обсъждани варианти, сред които и Аржентина, и действията им се насочват към колонизиране на Палестина (1).
На 2 ноември 1917 г. в писмо до лорд Ротшилд, лидер на британската еврейска общност, външният министър Артър Джеймс Балфур заявява, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности. В този момент евреите в Палестина са ок. 60 000 души или 5% от цялото население, а изведнъж се оказва, че живеещите там 95% араби са просто „другите общности”! (2)
Видно от горното, обещанията, дадени едновременно и на араби, и на евреи, не могат да бъдат изпълнени безконфликтно. Всъщност през цялото време, докато бушува Първата световна война, текат англо-френски консултации (до към края на 1916 г. в тях участва и Русия) за разпределяне на османските територии в Близкия Изток. Така е договорено Ливан и части от Сирия да бъдат включени в зоната на френския мандат, а Палестина и Йордания – на британския (3).
На конференцията в Сан Ремо през 1920 г. Великобритания получава мандат върху Палестина и Трансйордания (4).
Постепенно увеличаваща се имиграция на евреи към Палестина започва скоро да носи неприятности на англичаните – от една страна – конфликти на местното арабско население с пришълците и британската администрация, а от друга – евреите възприемат стратегия на терор срещу палестинските араби и британските военни и цивилни власти.
Разбира се, прав е създателят и първи премиер на Израел Давид Бен Гурион: „В историята няма пример, в който един народ отваря портите на своята страна не поради необходимост, а поради това че народът, който иска да дойде, е обяснил своето желание да направи това” (5). Поради това е логично, че арабското население опитва да оказва съпротива. Срещу селища на заселници са организирани атаки.
През 1936 г., в отговор на предложението за подялба на територията на Палестина на две части, избухват стачки и бунтове срещу англичаните, които продължават с различна интензивност до 1936 г. Тези събития са известни като „Великото арабско въстание” (6).
Друг водач на съпротива срещу ционисткото движение и британската власт е Иззеддин ал-Касам, сирийски ислямистки шейх, който действа главно в селските общини. Той насърчава селяните да възродят основните принципи на ислямската вяра (7).
Друг известен с мрачна слава арабски лидер е Хадж Амин Ал Хусайн - мюфтия на Йерусалим, председател на Върховния мюсюлмански съвет на Палестина, лидер на палестинското освободително вижение срещу британската окупация (1917 – 1948 г.). Участва в яростни антиционистки протести. Тъй като се обръща с молба за помощ към Хитлер, е заточен от британските власти (8).
Втората световна война представлява истински хаос – докато еврейски бригади се бият рамо до рамо с британски части срещу нацистите, други евреи воюват със средствата на тероризма срещу английската администрация в Палестина. Според някои изследователи – например израелският историк Том Сегев (в книгата му „Седмият милион”) или пък ултраортодоксалната активистка Рут Блау - идеята фикс за Палестина и влагането на много усилия за завладяването й, не е позволило да бъдат спасени много евреи в Европа, които попадат в ръцете на нацистите (9). Същевременно други ционистки водачи като В. Жаботински смятат, че гоненията на нацистите срещу евреите обслужвата каузата на ционизма и не се свенят да преговарят с тях.
В Палестина са сформирани редица еврейски групировки и милиции, като най-известните от тях са ”Селфер Толдот Ха Хагана”, прочута само като „Хагана” („Отбрана”), която организира „Нощта на влаковете” (взривена е ж.п. мрежата) и „Нощта на мостовете” (взривени са всички мостове по границите). По-късно „Хагана” прераства в редовната израелската армия.
Друга известна организация е „Лохамей Херут Израел” („Израелски борци за свобода”, известни още като „Лехи” или „Бандата на Щерн”, по името на водача й Абрахам Щерн, убит от британската полиция през 1942 г.), които се отцепват от „Иргун”. Милицията „Иргун Цвай Леуми” („Национална военна организация”) е основана от Владимир (Зеев) Жаботински, по-късно оглавена от Менахем Бегин. През 1946 г. наградата за главата му, обявена от английското правителство, е 50 000 щатски долара – една баснословна за времето си сума. Емблемата на „Иргун” е ръка, стискаща пушка, на фона на картата на Палестина и Трансйордания, и с надпис „Само така.” Организацията е отговорна за над 200 атентата срещу британски и арабски представители. Най-важните от тях са: убийството на британския комисар сър МакМайкъл; взривяването на британската щаб-квартира в хотел „Цар Давид” в Йерусалим на 22 юли 1946 г. (над 90 загинали); януари 1948 г. - Хайфа (22 убити) и в хотел „Семирамида” в Йерусалим (пак 22 убити); Елияху Хаким и Елияху бет Зюри на 6 ноември 1944 г. ликвидират лорд Мойн; убийството на 17 септември 1948 г. на граф Фолке Бернадот - специален пратеник на Генералния секретар на ООН Тригве Ли (10).
Според британски доклад само през октомври 1947 г. са убити 127 и ранени 133 британски войници (11). По данни на Норман Финкелщайн за периода след Втората световна война до създаването на Държавата Израел (15 май 1948 г.) еврейските терористични организации извършват средно по средно 20 атаки месечно (12).
Обезкървена и фалирала от войната, с по-сериозни грижи в самата метрополия и внимание, отвличано от процеса на деколонизация по цялата империя, Великобритания решава да се изтегли, а ООН приема план за разделяне на подмандатната територия и за създаване на 2 държави – еврейска и арабска. На 29.10.1947 г. е приета Рез. 181 на Общото събрание на ООН. Тя предвижда подялба в следното съотношение: въпреки че израелското население е безспорно по-малко, то получава 54% от територията; 45% са предвидени за арабската държава и 1% за Йерусалим, който е обявен за свободен град под международен контрол (13). Според този план за разделяне между Газа и Западния бряг на р. Йордан съществува тесен териториален коридор, който ги свързва. След войната от 1948 г. и завладяването на нови земи от Израел, тази ивица е унищожена и оттогава Газа и Западния бряг са изолирани една от друга територии.
Трябва да се отбележи, че през 40-те години броят на евреите достига 475 000 души, т.е. те съставляват 35% от населението на Палестина, но притежават едва 7% от земята (14).
Въпреки плана за разделяне, кръвта продължава да се лее.
При разговор с английски офицер, който казва, че в бъдещата държава населението араби-евреи ще е поравно, офицер от „Хагана” отвръща, че „няколко добре организирани кръвопролития ще ни избавят от арабите” (15).
По-известни кланета, извършени от ционистки банди, са в Дауайма, в Абу Шуша (70 убити); Сахила (70-80 убити); Лод (250 убити); най-прочуто е това в Дейр Ясин, западно предградие на Йерусалим, на 5 км. от крепостта. Клането се разиграва в нощта на 9-ти срещу 10-ти април 1948 г., като със сигурност са убити над 100 души, предимно жени, деца и стари хора (16).
Само през лятото на 1948 г. са извършени около 40 подобни насилия.
От декември 1947 г. – ноември 1948 г. са прогонени над 750 000 палестинци, което представлява между 2/3-ти и 80% от населението към онзи момент. 60 000 души напускат Хайфа, процъфтяващото пристанище Яфа (днес предградие на Тел Авив) – 50 000. През юли 1948 г. 70 000 палестинци са прогонени от домовете им в Лида (близо до Тел Авив, понастоящем селището на иврит се нарича Лод и там е разположено международното летище на Израел „Бен Гурион”) и Рамле в най-големите летни горещини без храна и вода. Стотици умират. Това е известно като Маршът на смъртта (17). През април 1948 г. влиза в действие „Планът "Далед". Той разрешава разрушаването на палестинските села и прогонването на местното население извън държавата. За 7 месеца ционистите разрушават 531 селища, а 11 града са опразнени от арабските им жители (18).
На арабски език тези събития са познати като ан-Накба (Катастрофата), а според известния израелски историк Илан Папе може да се говори за преднамерено етническо прочистване. Дори и да приемем, че това е пресилено твърдение, все пак мащабите на прилагане на сила и последвалото го разместване на население са респектиращи (19).
Основания да се твърди, че случилото се е нарочна политика на израелските лидери дават дори думите на Давид Бен Гурион от дневника му: „Не е възможно да извършим масово прогонване, без прилагане на сила, зверско прилагане на сила.”
На 15 май 1948 г. е провъзгласено създаването на Държавата Израел. Провокирани от неравното разпределение на територии, както и от факта, че не е създадена и арабска държава, арабските му съседи нападат Израел.
Многократно е изтъквано, че е арабската агресия е опит младата еврейска държава да бъде заличена от картата. Основания за съмнения в достоверността на подобна теза дава фактът, че повечето арабските държави току-що са получили независимостта си и нямат боеспособни армии (Ирак е независим от Великобритания от 1930 г., Египет – от 1936 г., а Сирия и Ливан добиват суверенитет от Франция през август 1945 г; Трансйордания се отделя едва през 1946 г. от Британската империя, но единствената й реална въоръжена сила е „Арабският легион”) (20). Арабските сили общо са около 35 - 55 000 бойци, вкл. най-боеспособната част - „Арабският легион” на „Глъб паша” (Джон Глъб в действителност е английски офицер) и „Народното опълчение на Хадж Амин ал-Хусейн”, а израелските – между 93 – 100 000 (21). Да, арабските страни, нападнали Израел са пет, но числеността на контингентите им изглежда така: Египет – 8 – 10 000 души, Трансйордания – 4 – 5 000, Сирия – 3 -4 000, Ирак – 2- 4000, а ливанските бойци са едва 1 – 2000 души (22).
Според различните данни сред израелските бойци има между 26 000 (23) и 50 000 (24) ветерани от Втората световна война, множество ветерани от милициите с богат боен опит. Израел разполага с танкове, артилерия и авиация, а враговете му – не. За финансиране на войната само евреите от САЩ осигуряват 50 млн. долара (25), като по това време Израел се радва на подкрепата и на САЩ, и на СССР, който организира доставки на оръжие чрез Чехословакия.
На 11.12.1948 г. с Рез. 194 на ООН е провъзгласено правото на връщане или компенсации за бежанците. Приемането на Израел в ООН през 1949 г. е свързано с условие за изпълнение на Рез. 194. В периода 1949 – 1967 г. са гласувани 19 резолюции на ОС на ООН, потвърждаващи правото на завръщане. Досега Рез. 194 е потвърдена над 110 пъти от различните органи на световната организация.
Множество от тези бежанци търсят подслон в Газа, която, заедно със Синай, през 1948 г. е предадена от англичаните на Египет. Както правилно отбелязва Робърт Фиск, дългогодишен британски кореспондент за Близкия изток, днес 80% от жителите на Газа не са с произход от Газа, а са бежанци (26).
През 1949 г. с всяка арабска държава поотделно са подписани споразумения за прекратяване на огъня, като Йордания окупира Западния бряг на река Йордан.
След като Египет обявява, че национализира Суецкия канал, Великобритания, Франция и Израел го нападат на 29 октомври 1956 г. и Израел окупира Газа, но на 5 ноември, натискът на САЩ и ООН спира израелците и огънят е прекратен. На 7 март 1957 г. Израел предава територията на умиротворителите на ООН. По време на т. нар. Шестдневна война, започнала с изненадваща израелска атака на 5 юни 1967 г., Израел окупира целия Синайски полуостров и Газа, завладява Източен Ерусалим и Западния бряг на река Йордан, плюс сирийските Голански възвишения. Оттогава, според международното публично и хуманитарното право, Израел е окупационна сила и носи отговорност за тези територии. След войната Йом Кипур от 6 октомври 1973 г., с американско посредничество Египет и Израел подписват мирен договор през 1979 г. В 1982 г. Израел върна на Египет Синай, но запази Газа (27).
Борбата на палестинците, започнала през 60-те години от Организацията за освобождение на Палестина (28), минала през Първата Интифада от декември 1987 г. доведе до споразуменията между ООП и Израел от 1993 г. от Вашингтон и Осло. Съгласно тях Газа трябва да бъде временна столица на палестинската автономия. През 1994 г. израелските войски се изтеглят от Газа, но няколкото хиляди израелски заселници остават. В статия, публикувана в „Гардиън”, професорът от Оксфорд Ави Шлаим твърди, че в Газа през 2005 г. има по-малко от 8000 еврейски заселници и 1,4 млн. местни жители, но заселниците контролират 25% от територията, 40% от плодородната земя и лъвския пай от така важните в района на Близкия изток оскъдни водни ресурси (29).
През лятото на 2005 г. израелският министър-председател Ариел Шарон предприе изтегляне на заселниците, но въпреки това, Израел продължава да носи отговорностите на окупационна сила съгласно Женевските конвенции, тъй като контролира ефективно достъпа по суша, въздух и море; вноса и износа; частите му могат да навлизат в Ивицата Газа когато пожелаят. По причина на безпрецедентната по мащаб и осъдена от международната общност блокада, наложена от Израел, английският писател Джон Бъргър нарече Газа „най-големия затвор на света” (30).
Блокадата беше факт още преди ХАМАС (31) да спечели състоялите се през януари 2006 г. избори за Законодателен съвет на палестинската автономия. Гласуването беше определено от международните наблюдатели като свободно и проведено без нарушения. Израел обаче отказа да признае това демократично избрано правителство, настоявайки, че ХАМАС е терористична организация.
В 5-те избирателни района в Газа, Хамас печели 15 от 24 места (62.5%) (32).
Така стигаме до въпроса - защо се получи тази ситуация?
Въпреки че призна Израел още през 1988 г., ООП не получи нищо в замяна. ФАТАХ (33) от дълго време ръководи палестинските дела, което доведе до известно изхабяване на кадрите й и, по израза на Н. Финкелщайн, „монументално корумпиране”. Умерената политика на отстъпки, водена от ФАТАХ, не доведе до нищо – колонизацията на Западния бряг продължава, строят се нови израелски селища; контролните постове, стената и бариерите правят пътуването на десетина километра разстояние ад и многочасова сага (34). Въпреки множеството преговори и мирни конференции, на които се обещаваше създаване на палестинска държава – в Осло, Уай плантейшън, Кемп Дейвид, Анаполис – нищо конкретно не е направено. Палестинците, живеещи в разкъсани парчета земя, смятат, че никога не са били по-далеч от реализацията на мечтата си за собствена държава. Всичко това автоматично укрепи позициите на ХАМАС.
Колективното наказание, на което са подложени жителите на Газа, също не можеше да има за следствие нещо различно от този изборен резултат. Лишена от камиони с продоволствие, без гориво, без електричеството, Газа, останала на студено и гладна, е изненадващо, че гласува едва 60% доверие на ХАМАС.
Подобно и на други радикални движения, с приближаването си до властта ХАМАС започна да променя своята политическа програма в дух на умереност. От безкомпромисна отрицателна позиция в Хартата си, Движението за ислямска съпротива започна да се приближава към прагматичното приемане на идеята „две държави за два народа”. През март 2007 г. ХАМАС и ФАТАХ сформираха правителство на националното единство, което изрази готовност да преговаря за дълготрайно примирие и спиране на огъня с Израел (за 20, 30 или даже и 50 години, но в границите на еврейската държава отпреди 5 юни 1967 г.) (35). ХАМАС предложи решението да бъде в съответствие с резолюциите на ООН, което де факто значеше мълчаливото признаване на Израел.
ХАМАС дори приеха начело на правителството на националното единство да застане д-р Салам Фаяд, който като водач на листите на партията „Третият път” на парламентарните избори през януари 2006 г. спечели около 3% (36).
Използването на етикети като „ислямски фундаменталисти”, „радикални ислямисти” и други подобни по отношение на ХАМАС често ни кара да забравим, че при общ процент на християните в Палестина 8-12%, според Владимир Чуков около 30% от членовете на ХАМАС са християни. За Газа този процент не е 30%, тъй като там само 1% от населението са християни. Един от убитите лидери на движението, Тито Месауд, също е християнин, а наличието на палестинци-християни в челните места на съпротивата срещу Израел неведнъж е било причина най-висшите ръководители на ХАМАС да изразяват уважението си към източното православие. Това е така, защото, за разлика от повечето ислямисти, които се борят за създаването на халифат за цялата умма, основна цел на ХАМАС е извоюване независимостта на Палестина (37).
Израел обаче отказа всякакви преговори с правителство, което включва ХАМАС, и продължи старата игра "разделяй и владей" с двете враждуващи палестински фракции. Чак падането на правителството на националното единство подбуди ХАМАС през юни 2007 г. да завземе властта в Газа. Властта в Западния бряг обаче остана в ръцете на Фатах.
Междувременно Израел отхвърли и саудитския мирен план от март 2002 г., които все още стоеше на масата. Саудитският престолонаследник Абдулла предложи и всички 24 страни членки на Лигата на арабските държави одобриха план, който предвижда отстъпки, дори по-големи от тези, с които основните играчи в международните отношения са съгласни и са закрепени в резолюциите на ООН. В замяна на пълно израелско изтегляне този план предлагаше не само безусловно признаване на Израел, но и „нормални отношения с него” и призоваваше не за „правото на завръщане” (потвърдено десетки и стотици пъти от международния закон) на палестинските бежанци, а просто за „справедливо разрешаване” на проблема с бежанците. Коментатор на либерално-левия израелски вестник „Хаарец” отбеляза, че саудитският план е бил „изненадващо сходен с това, което (Ехуд) Барак твърди, че е предложил преди две години” в Кемп Дейвид (38). Коментарът на Н. Финкелщайн е красноречив: „Ако Израел наистина се стремеше към пълно изтегляне в замяна на нормализиране на отношенията с арабския свят, саудитският план и неговото единодушно одобряване от Лигата на арабските държави би трябвало да бъде приет с еуфория. Всъщност след един ефимерен период на увъртане и мълчание, той бързо бе пуснат в „дупката на паметта” (39). Тази арабска мирна инициатива беше подновена през 2007 г.
Не бива да се забравя, че работата на ХАМАС беше ограничена и от факта, че петима министри и 29 народни представители на движението са арестувани от израелците, включително и Абдел Азиз Дуейк, председател на Законодателното събрание на Палестина. В затвора са и 27 местни лидери на организацията (40).
Освен това, условията на живот в Ивицата са ужасяващи. Професорът от Колумбийския университет в САЩ Едуард Саид описа Газа така: „Това е най-ужасното място, на което някога съм бил. Изключително мрачно място, заради отчаянието и мизерията, в които хората живеят. Не бях подготвен за лагери, които са много по-зле от всичко, което съм видял в Южна Африка” (41). Джон Дугарт, специален пратеник на ООН за човешките права в Окупираните палестински територии, който е южноафриканец, изказа подобно мнение (42). Сара Рой, изследовател от Харвард, „най-достойният за доверие авторитет по проблемите на Газа” (43), говори за „систематичен икономически регрес” (44). В подкрепа на това становище недвусмислено говорят статистическите данни – БВП на глава от населението в Газа през 2000 г. е 1300 – 1500 долара, докато през 2003 г. това ниво е 898 щатски долара. Днес дори е още по-ниско (ок. 600 долара). Този показател за Западния бряг съответно е 1100 долара. С подобен доход Газа се намира на 4-то място отзад-напред по икономическо развитие в света (45).
По времето, когато про. Алек Ещайн прави своите изчисления, в Газа плътността на населението на квадратен километър е 9.5 пъти по-висока от тази на Западния бряг. При 1 482 000 души на площ от 360 км.2, средната гъстота е от 4117 д./км.2. Това я превърща в най-гъсто населената зона на света! За сравнение, на Западния бряг живеят ок. 2 535 000 д. на 5800 км.2, което е равно на гъстота от 433 д./км.2 (46).
При тези условия на живот голяма популярност на ХАМАС спечели и неговата широкомащабна благотворителна, образователна и социална дейност.
Важно е да се отбележи, че блокадата предизвиква рухване на социалния ред. Обратно на прокламираната си цел – да разклати доверието на гражданите в избраното от тях правителство – блокадата превърна жителите на Газа в заложници на ХАМАС, понеже те станаха зависими за ежедневното си физическо оцеляване от разпределяните от властта хуманитарни помощи, продоволствие и гориво.
Моментът за войната от декември 2008 г. – януари 2009 г. беше прецизно избран.
Израелската армия желаеше да възстанови доверието в себе си, разклатено от не особено успешната война с Хизбула в Ливан от лятото на 2006 г. Политиците пък желаеха да демонстрират твърдост в навечерието на предсрочните общи избори за парламент.
Тъкмо в този отрязък от време се създаде властови „вакуум” в САЩ – президентът Джордж У. Буш вече нямаше думата в САЩ, а пък новоизбраният президент Барак Обама чакаше официалното си встъпване в длъжност на 22 януари.
За 8-те месеца до началото на тази война в Газа Израел създаде Национална дирекция за информация. Според британския вестник „Обзървър” дипломати, групи за натиск, блогове и еврейски асоциации още в началота на войната започнаха да разпространяват получените от тази дирекция грижливо подготвени съобщения: че ХАМАС нарушава условията на споразумението за примирие; че целта на Израел се състои в защита на своето население; и че израелските въоръжени сили правят всичко възможно, за да не причиняват щети на гражданското население (то обаче няма голям избор предвид ограничената територия, която обитава) (47). Израелските пи-ари постигнаха забележителни успехи в разпространявето на тези послания. Думата отново има израелецът Ави Шлаим: „Но, все пак, в същността си, тази пропаганда е куп от лъжи.” (48). Според Ехуд Барак, израелският министър на отбраната, операция „Закалено олово” е подготвяна поне от 6 месеца (49).
Кой кого провокира?
В статията си „Кой ще спаси Израел от самия него", преведена и публикувана у нас от Центъра за близкоизточни изследвания, Марк Ле Вин изтъква, че дори и дясно-центристки израелски разузнавателни организации признават израелските провокации като причина за конфликта. В доклад от 31 декември 2008 г. на „Информационния център за разузнаване и тероризъм”, озаглавен „Доклад на разузнаването за шестте месеца примирие", се споменава, че „ескалацията и нарушаването на мирното споразумение" са започнали, след като Израел е убил шестима членове на ХАМАС на 4 ноември без никаква провокация и след това, на следващия ден, е поставил цяла Газа под обсада.
Според съвместно проучване, извършено от университета в Тел Авив и европейски университет, това отговаря на модела, според който израелското насилие е причина за прекратяването на 79 % от мирните споразумения след избухването на Втората Интифада (септември 2000 г.), в сравнение със само осемте процента за ХАМАС и други палестински фракции (50).
Освен това, раждането на ХАМАС става не без знанието и подкрепата на израелските и йордански специални служби, защото по този начин в лицето на ислямистите се създава конкурент на светския арабски национализъм; също така се подкопава доверието във ФАТАХ, и светските леви формации като Народния фронт за освобождение на Палестина (НФОП) и Демократичния фронт за освобождение на Палестина (ДФОП). Единственият палестински университет, създаден с непалестински средства, е Ислямският университет в Газа, който стана „крепост” на ХАМАС. Наличието на голям брой израелски агенти в палестинските редици дава възможност на Израел във всеки един момент да си осигури, ако му е необходима, провокация. Ракетният обстрел на „Касам”-и беше отразен в медиите като нарушение на примирието (вж. по-долу), без да се обърне внимание на действията на израелската авиация и убийствата, причинявани от нея. Или както записва в дневника си Моше Шарет, вторият израелски премиер, след разговор с „бащата на Израел” Давид Бен Гурион – „трябва да се научим да провокираме арабите така, че те да ни провокират.”
Цифрите говорят сами по себе си: за три години след изтеглянето от Газа от ракетен обстрел са загинали 11 израелци, но за трите години от изтеглянето на Израел (2005-2008 г.) израелската армия е убила в Газа 1700 палестинци, включително 222 деца (51).
За пример могат да послужат данни и от Втората интифада (след септ. 2000 г.) - на 16 декември 2001 г. палестинците обявиха пълно прекратяване на огъня. „ХАМАС” и „Ислямски джихад” го спазват. Израелският премиер Шарон иска само 1 седмица примирие, но палестинците прекратяват огъня за 3 седмици (точно 21 дни). За това време обаче израелците убиват 24 палестинци. Друг случай е когато „ХАМАС” прекратиха атентатите за 6 седмици между 4 август и 18 септември 2002 г. Точно в този интервал Израел уби 75 палестинци - мирни, невъоръжени граждани (52).
В изследването си „Властелините на Земята” израелските автори Идит Зертал и Акива Елдар представят дълъг списък на убийства на палестински активисти, както и други провокации, извършени от Израел, които са били причина за палестински насилствен отговор, включително и атентати (53). За съжаление, българските медии отразяват само отговора й, но не и самата провокация.
Конкретно в случая на операция „Закалено олово” от декември – януари в Газа, всички медии „забравиха” за сключеното по-рано примирие. На 19 юни 2008 г. с посредничеството на Египет представители на ХАМАС и Израел договориха примирие, което предвиждаше три основни точки: спиране на огъня между страните; удължаването му с още няколко месеца за Западния бряг и Израел да вдигне блокадата на граничните пунктове на Газа. Макар насилието чувствително да намаля, Израел не спази условията на споразумението за вдигане на блокадата, като продължи да налага колективни наказания като спиране на електричеството и водата; ограничи достъпа на камиони с гориво, храна, медикаменти и хуманитарни помощи.
Въпреки че 30 жители на Газа бяха убити от израелски огън, а десетки други починаха от блокадата по време на това „прекратяване на огъня”, ХАМАС се стараеше да спазва примирието. Според изявлението на един от лидерите на ХАМАС, въпреки нарушенията, те са си мълчали „от уважение към египтяните”, които посредничеха при договарянето на примирието (54).
Израелските действия
Вследствие на израелските въздушни удари, 4000 сгради бяха напълно разрушени, а поне 12 000 – сериозно повредени. Това даде основние на редица анализатори да заговорят за повторение на доктрината „Дахия” – тази тактика беше приложена през 2006 г. по името на южния квартал на Бейрут, където се намираше щабът на Хизбула. Доктрината се състои в унищожаването на цял квартал или село, при положение, че някой стреля по Израел оттам (55).
Медийното отразяване на конфликта показваше само „ислямския фундаментализъм”, но факти като писмото на бившия върховен сефарадски равин Мордехай Елиаху до Олмерт, в което заявяваше, че няма „никаква духовна забрана да се избиват безразборно мирни граждани по време на евентуална офанзива срещу Газа, целяща да предотврати изстрелването на ракети” (56).
Бихме могли да кажем, че представянето на процесите в българските медии беше еднопланово. Например, когато се говореше за подкрепата, която арабски режими оказват на ХАМАС, малцина отчитаха, че управляващите в арабския свят имат проблеми с ислямистите в собствените си страни и се боят от ислямски радикализъм не по–малко от Израел.
От своя страна пък Жорж Корм пише: „По всичко изглежда, че ислямският фундаментализъм допада на Израел – на първо място, защото ликвидира единствената сериозна претенция срещу създаванета на еврейската държава, идваща от страна на арабския светски национализъм, и на второ, защото руши още по-дълбоко Ливан и останалите арабски държави. Освен това, ако в Близкия Изток се създадат държави на религиозен принцип (сунитска, шиитска, друзка, алалуитска, християнска), нима вече някой би могъл да оспори съществуването на еврейската държава?” (57).
Всичко това показва нуждата от смели лидери и за арабите, и за израелците, които да имат решимостта да предложат траен и справедлив мир на народите си.

1. Вж. Майкъл Шапиро – „100-те най-влиятелни евреи на всички времена”, Енциклопедия – класация, С., Издателство „Репортер”, 1994 г., стр. 48 - 53
2. Вж. Майкъл Шапиро, op. cit., стр. 109, 251. Сходни са данните и за 1919 г. - 533 000 араби (90.3%) и 57 000 (9.7%) евреи – вж. Евгений Примаков, „Анатомия на близкоизточния конфликт”, „Наука и изкуство”, С., 1980 г., стр. 21
3. Вж. Пиер Ренувен, „Първата световна война”, С., „Кама”, 2003 г., стр. 55, под линия; Чуков, Владимир, „Арабският Близък Изток и Централна Азия”, С., „Изток – Запад”, 2006 г., стр. 255
4. За целия период на Първата световна война, преговорите с арабите, споразуменията Сайкс – Пико и конференцията в Сан Ремо вж. „Век на крайности. История на съвременността от 1870 г. до наши дни”, Патрис Тушар, Кристин Бермон – Буске, Патрик Кебанел, Максим Льофевр, под общата редакция на Патрис Тушар, С., „Кама”, 2005 г., стр. 432 - 433
5. Норман Финкелщайн е независим изследовател и университетски преподавател, потомък на родители, оцелели от Холокоста. Спечелил си е славата на обективен анализатор, който не пести критики и срещу Израел. Вж. http://www.normanfinkelstein.com/article.php?ar=10&pg=4, 18 юни 2009 г.
6. Чуков, Владимир, op. cit., стр. 256 - 257
7. Вж. „Оксфордски речник на исляма под редакцията на Джон Л. Еспозито”, С., ИК „Рива”, 2007 г., стр. 198
8. Вж. „Оксфордски речник на исляма под редакцията на Джон Л. Еспозито”, op. cit., стр. 435; Чуков, Владимир, op. cit., стр. 257
9. Корм, Жорж – „Разпадането на Близкия Изток 1956 - 2004”, С., „Меридиани”, 2005 г., стр. 295; Чуков, Владимир, op. cit., стр. 258
10. Общо за еврейските терористични групи вж. Брус Хофман, „Тероримът днес”, С., ИК „Плеяда”, 1999 г., стр. 10, 59 – 68 и цитираната там обилна литература; „Енциклопедичен речник по история. Светът и България 1900 – 2003 г.”, Даниел Вачков, Валери Колев, С., „Еквус арт”, 2003 г., стр. 61, 66-67, 222, 537; Корм, Жорж, op. cit., passim; „История на тероризма от Античността до Ал Кайда. Под редакцията на Жерар Шалиан и Арно Блен”, ИК „Леге Артис”, 2005 г., стр. 246 – 248; Интересен портрет на фигурата на М. Бегин рисува Евгений Примаков - „Близкият изток на сцената и зад кулисите”, „Форум „България-Русия”, С., 2007 г., стр. 330 - 331; специално за „Иргун” вж. Майкъл Шапиро, op. cit., стр. 289 – 291; Чуков, Владимир, op. cit., стр. 258
11. Василис К. Фускас - „Конфликтни зони. Външната политика на САЩ на Балканите и в Близкия Изток.”, С., „Арго Пъблишинг”, 2005 г., стр. 102
12. Вж. http://www.normanfinkelstein.com/article.php?ar=10&pg=4, 18 юни 2009 г.
13. Корм, Жорж, op. cit., стр. 213
14. Чуков, Владимир, op. cit., стр. 260
15. Евгений Примаков, „Анатомия на близкоизточния конфликт”, „Наука и изкуство”, С., 1980 г., стр. 23 – 24
16. http://www.deiryassin.org/, 18 юни 2009 г.
17. We"re not celebrating Israel"s anniversary, http://www.guardian.co.uk/world/2008/apr/30/israelandthepalestinians, 18 юни 2009 г.
18. Пак там; Чудесен обзор на тези трагични събития и на постиженията на т. нар. „нови израелски историци” (Бени Морис, Ави Шлаим, Илан Папе и др.), признаващи палестинските страдания вж. у Ерик Руло, „Израел пред своята история”, „Монд дипломатик”, май 2008 г., год. 5, бр. 5 (43), стр. 22 – 23; също и прекрасната и обширна статия на Доминик Видал „Преразглеждане на експулсирането на палестинците” (Dominique Vidal, The expulsion of the Palestinians re-examined, http://mondediplo.com/1997/12/palestine, 21.06.2009 г.
19. До обявяването на независимостта на Израел (14 май 1948 г.) израелската агресивност принуждава 250 хил араби да напуснат домовете си (вж. Христина Мирчева, „История на международните отношения в най-ново време”, кн. І „СОФИ-Р”, С., 2002 г., стр. 441). Впоследствие бягат още близо 600 хил. палестинци, като 200 000 от тях през зимата и пролетта на 1948 г. След обяваването независимостта на Израел напускат още 200 000 души, с което общият брой бежанци за периода 1947 – 1949 г. надхвърля 800 000 човека (вж. Мирчева, Христина, кн. І, op. cit., стр. 446 – 447). След Шестдневната война (юни 1967 г.) са прокудени още 1 400 000 човека, от които 350 000 души, живеещи от 1949 г. в Газа. В бежански лагери там са настанени 580 000 човешки същества (вж. Христина Мирчева, „История на международните отношения в най-ново време”, кн. ІІ „СОФИ-Р”, С., 2003 г., стр. 280). Според различните оценки понастоящем бежанците, заедно с техните потомци, са между 4 700 000 – 6 500 000 д. (вж. „Фигурите на бежанеца” в „Поредица миграционни и бежански политики”, съставителство и научна редакция – Анна Кръстева, НБУ, С., 2006 г., стр. 197 - 208 и особено таблиците на стр. 199). Ерик Руло, op. cit., стр. 22 – 23; Dominique Vidal, op. cit. Вж. също и класически изследвания, поместени на http://www.mideastweb.org/index.html; други интернет-референции: http://alnakba.org/index.htm, http://www.badil.org/, http://www.palestineremembered.com/, http://prc.org.uk/, http://www.un.org/unrwa/ .
20. „Оксфордска история на 20. век”, Съставители – Майкъл Хаурд, Уилям Роджър Луис, С., КИК „Труд”, 2000 г., стр. 297, 300; също и Морис Ваис, „Международните отношения след 1945 г.”, С., „Кама”, 2004 г., стр. 49
21. „Век на крайности. История на съвременността от 1870 г. до наши дни”, op. cit., стр. 436
22. Чуков, Владимир, op. cit., стр. 260; Според „Век на крайности. История на съвременността от 1870 г. до наши дни”, op. cit., стр. 436, общата численост на арабските армии възлиза на 40 000 души, „практически без опит в модерната война”.
23. Чуков, Владимир, op. cit., стр. 257
24. „Век на крайности. История на съвременността от 1870 г. до наши дни”, op. cit., стр. 434
25. Майкъл Шапиро, op. cit., стр. 187
26. Robert Fisk, „Why bombing Ashkelon is the most tragic irony”, „Independent”, 30 December 2008; или на български – Робърт Фиск, „Защо бомбардировката на Ашкелон е най-трагичната ирония” в сп. „Изток – Запад”, год. 3, бр. 1, януари 2009 г., ISSN – 1312 – 9740, стр. 16; вж. също и „Фигурите на бежанеца”, op. cit., стр. 197; също и данните на израелския анализатор Алек Епщайн, „Израелско-йорданското сътрудничество като фактор за разрешаване на палестинската криза”, сп. „Геополитика”, год. ІV (2007), бр. 4, стр. 113
27. „Енциклопедичен речник по история. Светът и България 1900 – 2003 г.”, op. cit., стр.121
28. На арабски – „Муназзамат ат-тахрир Филастин” – Организация за освобождение на Палестина - „Организация – шапка, основана през 1964 г. със задачата да представя палестинските интереси. Най-близките цели са освобождение на Палестина от чуждата власт, политическа независимост от арабските режими и завръщане на палестинските бежанци. През 1993 г. във Вашингтон ООП подписва Декларация на принципите с Израел, в която обещава да улесни мирния процес” („Оксфордски речник на исляма под редакцията на Джон Л. Еспозито”, op. cit., стр. 289); Първоначално начело на ООП е Ахмед Шукаири; ръководството се осъществява от Националния съвет на Палестина (НСП), а организацията е изградена на географски принцип. Обединява различна фракции, но винаги се е борила за „светска и демократична Палестина”. През 1969 г. е оглавено от Ясер Арафат. Един повратен момент за общоарабското движение е преместването на щаб-квартирата на ООП в Бейрут след проведената през 1970-1971 г. от йорданския крал Хюсеин военна операция срещу организацията (т. нар. „Черният септември”). През 1974 г. ООП се обявява за законен представител на палестинския народ. 29-та сесия на Общото събрание на ООН с Рез. 3210 (105 държави – „за”, 20 „въздържал се” и 4 (САЩ, Израел, Боливия и Доминиканската република) – „против”) кани ООП да участва в обсъждането на въпроса за Палестина. На 13 ноември 1974 г. Ясер Арафат произнася реч пред Генералната асамблея (Общото събрание) на ООН. През 1979 – 1980 г. ООП укрепва международните си позиции, а Арафат е поканен на погребението на Тито (май 1980 г.); представители на ООП участват в консултации във Форийн Офис, даден й е дипломатически статут от Индия, Австралия, Кипър и Япония, а Рез. 3237 на ОС на ООН дава на организацията статут на наблюдател. След израелското нахлуване в Ливан през 1982 г. ръководството на ООП бяга в различни арабски страни. През 1987 г. по призив на ООП избухва първата Интифада, през ноември 1988 г. е провъзгласено създаването на Държавата Палестина. НСП обявява Арафат за президент. Вж. също и Жорж Корм, op. cit., passim, но особено стр. 236 – 251; „Енциклопедичен речник по история. Светът и България 1900 – 2003 г.”, op. cit., стр. 279; Пламен Григоров – „Ал-Кайда и ислямският тероризъм”, С., „Еър Груп 2000”, 2001 г., стр. 72 – 74; за Устава и целите на ООП вж. Христина Мирчева, „История на международните отношения в най-ново време”, кн. ІІ „СОФИ-Р”, С., 2003 г., стр. 295 – 296, 300 – 302, 391; Евгений Примаков, „Близкият изток на сцената и зад кулисите”, „Форум „България-Русия”, С., 2007 г., стр. 253 – 264, 267 – 279; Евгений Примаков, „Анатомия на близкоизточния конфликт”, „Наука и изкуство”, С., 1980 г., стр. 45 – 47.
29. Ави Шлаим е професор по международни отношения в Оксфордския университет. Автор е на книгите "The Iron Wall: Israel and the Arab World" (Желязната стена: Израел и арабският свят) и "Lion of Jordan: King Hussein"s Life in War and Peace" (Йорданският лъв: Животът на крал Хусейн в години на война и мир). Служил е в израелската армия и никога не се е съмнявал в законността на съществуването на Израел. Безчовечното нападение в Газа обаче го довежда до унищожителни изводи. Вж. Avi Shlaim, “How Israel brought Gaza to the brink of humanitarian catastrophe”, “The Guardian”, 7 януари 2009 г., http://www.guardian.co.uk/world/2009/jan/07/gaza-israel-palestine, 18 юни 2009 г. (Ави Шлаим, „Как Израел постави Газа на границата на хуманитарната катастрофа", „Гардиън”)
30. Джон Бъргър, „Място, което плаче”, „Монд дипломатик”, февруари 2009 г., год. 6, бр. 2 (52), стр. 32
31. Макар и „хамас” като отделна дума в арабския език да има значение на „ентусиазъм”, „усърдие” ще изписвам по-нататък в текста ХАМАС с главни букви, тъй като става въпрос за акроним от думите „Харакат ал мукауама ал исламия”, Движение за ислямска съпротива. Вж. Чуков, Владимир, „Ислямският фундаментализъм”, С., „Изток – Запад”, 2004 г., стр. 270; „Оксфордски речник на исляма под редакцията на Джон Л. Еспозито”, op. cit., 412 - 413
32. Вж. Алек Епщайн, op. cit., стр. 111
33. „ФАТАХ” е обратният акроним на „Харакат ат-тахрир ал-филастин” (Палестинско освободително движение), една от най-влиятелните фракции в ООП (вж. бел. 28), което до смъртта му беше оглавявано от Ясер Арафат (Абу Амр).
34. Стената представлява 8-метрови бетонни блокове, наредени плътно един до друг в непрекъсната верига. Проектът е одобрен още през ноември 2000 г. от правителството на Ехуд Барак, но реализацията й започва през юни 2002 г. Сезиран от Генералния секретар на ООН след гласуване на Общото събрание (Генералната асамблея) на ООН от 8 дек. 2003 г. за искане на становище на 9 юли 2004 г., Международният наказателен съд осъди стената с 14 на 1 гласа като противоречаща на международното публично право и Женевските конвенции. Вж. Корм, Жорж, op. cit., стр. 516 – 517. По данни на United Nations Office for the Coordinator of Humanitarian affairs in Occupied Palestinian territory понастоящем дължината й е 415 км, а броят на контролните постове - 630. Също и http://stopthewall.org/index.shtml, 18 юни 2009 г.
35. Вж. Avi Shlaim, op. cit.
36. Вж. Алек Епщайн, op. cit., стр. 116; също и Ноам Чомски, „Обама за Израел и Палестина”, сп. „Изток – Запад”, год. 3, бр. 2, февруари 2009 г., ISSN – 1312 – 9740, стр. 10
37. Чуков, Владимир, „Ислямският фундаментализъм”, С., „Изток – Запад”, 2004 г., стр. 275, 277, 278; като доказателство за това, че конфликтът е политически, а не религиозен, Жорж Корм изтъка присъствието на християни в челните редици на арабските групировки и партии – вж. Корм, Жорж, op. cit., стр.186; Отново според Владимир Чуков („Арабският Близък Изток и Централна Азия”, С., „Изток – Запад”, 2006 г., стр. 276), „ХАМАС и „Ислямски джихад” са носители на посланието на „националния джихад”, а не на „световния”.”
38. Вж. http://www.occupationalhazard.org/article.php?IDD=520, 18 юни 2009 г.; също и http://www.counterpunch.org/avnerysaudis.html, 18 юни 2009 г.
39. Вж. http://www.normanfinkelstein.com/article.php?ar=10&pg=4, 18 юни 2009 г.
40. Робърт Фиск – „Добре дошли в „Палестина”, сп. „Изток - Запад”, бр. 6, юли 2006 г.
41. Robert Fisk, „Why bombing Ashkelon is the most tragic irony”, „Independent”, 30 December 2008 или на български – Робърт Фиск, „Защо бомбардировката на Ашкелон е най-трагичната ирония” в сп. „Изток – Запад”, год. 3, бр. 1, януари 2009 г., ISSN – 1312 – 9740, стр. 17
42. „Състояние на човешките права в Палестина и в другите окупирани арабски територии”, Доклад на ООН, неофициален превод вж. на http://www.mesbg.org/index.php?option=com_content&view=article&id=236:0987856435576535&catid=49:documents&Itemid=57, 21.06.2009 г.
43. Саид, Едуард, „Отразяването на исляма. Как медиите и експертите определят нашето виждане за останалата част от света.”, С., „Кралица Маб”, 2002 г., стр. 36
44. Саид, Едуард, op. cit., стр. 36
45. Чавдар Николов, „Икономическите измерения на глобалния тероризъм – три години по-късно” в: „Тероризмът след Мадрид 2004. Нови предизвикателства и противодействие”, Кръгла маса, БДД, София, 24 юни 2004 г., стр. 105; също и Чуков, Владимир, „Ислямският фундаментализъм”, op. cit., стр. 174, под линия
46. Алек Епщайн, op. cit., 113
47. Доминик Видал, „Колкото лъжата е по-голяма” („Монд дипломатик”, февруари 2009 г., год. 6, бр. 2 (52), стр. 12)
48. Вж. Avi Shlaim, op. cit.
49. Доминик Видал, op. cit., стр. 12
50. Вж. Mark Lе Vine, „Who will save Israel from itself?”, http://english.aljazeera.net/focus/war_on_gaza/2009/01/2009110112723260741.html, 18 юни 2009 г. или на български - Марк Ле Вин, „Кой ще спаси Израел от самия него”, http://www.mesbg.org/index.php?option=com_content&view=article&id=487:64536879809-0o9887&catid=50:analyisisand-comments&Itemid=54, 18 юни 2009 г.); също и Ноам Чомски, „Избийте всички зверове: Газа 2009”, сп. „Изток – Запад”, год. 3, бр. 3, март 2009 г., ISSN – 1312 – 9740, стр. 23.
51. Вж. Avi Shlaim, op. cit. Същите данни цитира и Доминик Видал, op. cit., стр. 12; вж. също и подробните разбивки тук: „Състояние на човешките права в Палестина и в другите окупирани арабски територии”, Доклад на ООН, неофициален превод, http://www.mesbg.org/index.php?option=com_content&view=article&id=236:0987856435576535&catid=49:documents&Itemid=57, 21.06.2009 г.
52. Д-р Мохамед М. Салайме – „Палестинците и израелците са длъжни да съжителстват в мир”, „Славянска култура и образование” ООД, Печатна база на УНСС, год. и място на издаване – непосочени, ISBN 954 – 912 36 -1-8, стр. 45, 57, 60
53. Марван Бишара, „Двойно поражение на “Фатах” и на “Хамас” в Палестина”, „Монд дипломатик”, ноември 2007 г., год. 4, бр. 11 (37)
54. Ален Греш, „Халед Мешаал: „Искаме държава в границите от 1967 г.”, „Монд дипломатик”, януари 2009 г., год. 6, бр. 1 (51), стр. 23; Khalid Mish"al, This brutality will never break our will to be free”, „The Guardian”, http://www.guardian.co.uk/commentisfree/2009/jan/06/gaza-israel-hamas, 18 юни 2009 г. или на български – Халед Мешаал, „Тази жестокост никога няма да пречупи решителността ни да бъдем свободни”, сп. „Изток – Запад”, год. 3, бр. 1, януари 2009 г., ISSN – 1312 – 9740, стр. 12 – 13.
55. Ален Греш, „Неочаквани превратности във войната срещу палестинците”, „Монд дипломатик”, февруари 2009 г., год. 6, бр. 2 (52), стр. 13
56. Пак там
57. Корм, Жорж, op. cit., стр. 335

Много ми харесва този сериал (Criminal minds), макар сцените на насилиствена смърт да ми идват в повече и показаните трупове също. Опитвам се да не ги гледам, когато ги показват. Но иначе работата на профайлърите е страхотна. Прочетох интервю на младия актьор Матю Грей Гъблър, че "когато видите Д-р Рейд да пише нещо, той си рисува зайчета и усмихнати лица". Разбирам го.
Харесват ми и мислите, които цитират в началото и в края на всяка серия. Записвам си ги :-)

Тази вечер казаното от Ганди: "По-добре да изразим гнева в сърцето си, отколкото да го крием зад смирение...Осъждам насилието дори да е за добро - това е временно, злото винаги остава."
Трябва да помисля повече върху първата част, за втората безусловно съм съгласна.

Имаше един цитат от предишна серия, но не помня чии беше:
Злото винаги е невзрачно и човешко. С него делим леглото и трапезата си.

Това е доста тъжно...

Доста цитират Ницше :-) Да се чудя ли защо...? (нк)

Е, не мога да не се сдържа и аз да не се опитам да вляза в ролята на профайлър.

Юнг: Здравите не изтезават, но измъчваните стават мъчители. Дали това важи за евреите? Т.е. в крайна сметка не са виновни за палестинския холокост, защото са душевно болни, невменяеми? 

В неделя сутрин израелски окупационни сили щурмуваха и прогониха 53-ма палестинци от домовете им в Източен Йерусалим, след което помогнаха на екстремистки заселници да се заселят в опразнените домове.   Това е процес на бавно етническо прочистване – 28 съседски семейства от Шейх Джара, Източен Йерусалим, близо до стария град, бяха първите изгонени през ноември.
На 28 юни израелски полицаи са помогнали на заселници да се настанят в домовете, чиито палестинските собственици са починали, докато други сгради са били взети насила от отколешните им палестински собственици.
 
Израел откъсва палестински домове и ги прехвърля на заселници – един по един, за да не се привлича внимание, доколкото е възможно. Това всъщност е прочистване на Източен Йерусалим от неговото палестинско население. Кражбата на домове е етническо прочистване.

Broken Arms  е посветен на децата от Газа.