Момчето не беше като другите момчета, които срещнах днес в Газа. Това момче балансираше върху купчина натрошен цимент, като държеше раменете си изправени и просто ни гледаше.

Другите момчета тичаха около нас и викаха „Хей, господине” и се смееха, правеха смешни мимики пред камерата и викаха. Но това момче стоеше на купчината и мълчеше. Лицето му беше безизразно, а големите му тъмни очи гледаха проницателно. Стоеше и чакаше. Чакаше може би ние да направим нещо, да кажем нещо. Просто стоеше.

Момчето – може би 9 или 10 годишно – стоеше може би на отломките не предишния си дом. В момента семейството му живее в палатка сред струпани железа. Няма съмнение, че детето очаква домът му да бъде поправен, ремонтиран, но обсадата над Газа означава, че неговото семейство няма да получи материалите, за да стори това. „Как да ремонтираме, когато нямаме дори чувал с цимент?”, попита един от членовете на NGO.

Нашата група, част от контингента на Gaza Freedom March, беше на обиколка из околностите на Газа, опустошени от израелските сили за защита, атакували Газа преди година. При операцията Cast Lead бяха убити над 1400, 288 от тях деца, а (напълно) разрушени над 3500 къщи.

Това не беше като обиколк из града, коментарите бяха вяли, картините около нас задаваха множество въпроси, а предизвикваха повече сълзи, „Можете да видите – тук е имало три къши” и нашия гид посочи голямо празно място покрай улицата.

„А това е болницата Шифа, където 700 жертви бяха приети ое през първата нощ на атаките. Онези заводи са затворени заради обсадата. А това отпред беше училище”

Той обясни за огромната купчина от стомана и бетон, където 1000 деца са идвали да учат.

„От ваше дясно е висок блок срязан на 2 от израелска ракета,16 невинни мъртви на момента, а в този фитнес - 50 мъртви, а тук можете да видите къде семействата спят където техните къщи са били. В този квартал има 200 убити”.

Докато вървяхме през останали след бомбените атаки спортни/развлекателни комплекси, Ахмад, нашия екскурзовод – скромно облечен, добре говорещ млад човек – искаше да ни разкаже историята на Худа Ралиа. Момиче на 9, тя плувала в морето, когато паднала ракета, Худа се втурнала обратно към плажа, където било семейството й. Видяла ги убити насреща. Майката, бащата и четиримата й братя.

Ахмад отбеляза: „Както и да е, колкото и дълго да говорим за страданията, никога няма да е достатъчно”.

Наоколо е дъждовно, ветровито, студено, а семействата в палатките имат да прекарват цяла зима и, заради обсадата, няма шанс за и следващата зима да бъдат в дом. Час след като го видях, още усещах втренчения поглед на момчето от купчината с отломки – момчето, което не играеше с нас, защото беше ядосано, уморено и бездомно. Погледа му ме раняваше, защото знаех онова, което то знаеше.

То знаеше, че причината да няма дом за следващата зима е в международната общност, която позволява окупацията на Газа, тази нелегална и морално осъдителна блокада, да продължава покрай неясните коментари на нашите лидери. Докладчика за Палестина на UN Human Rights Ричард Фолк каза, че тъй като няма достатъчен международен натиск от страна на правителствата, трябва да се намеси гражданското общество, ти и аз да вземем нещата в ръце.  

Има много причини, поради които трябва да действаме: 288-те убити деца преди година, продължаващата хуманитарна катастрофа покрай окупацията, физическите и психически травми на населението, а разбира се – и момчето на купчината.

Момчето чакаше. Докато усещаше, че има поне малка надежда в предизвикателната му позиция, погледа му нямаше да се промени.

То искаше отново да играе, но ни чакаше – нас, да прекратим мълчанието.

Това малко момче от град Газа живееше в палатка, заобиколена от купчини отломки, които са били къщи преди, сгъва рамене и ни гледа в очакване да направим нещо.

Може би очите му ще ни преследват, докато не направим нещо.

PS: Междувременно в Кайро нашите колеги са правили мощен протест срещу египетското правителство, което отказа на около 1300 мирни активисти да се присъединят към нас в Газа. Много от тях са били затворени (барикадирани) в хотелите им от полицията, други са били ранени по време на протеста. Надявам се да има широ международен отзвук в пресата, не само в Австралия...


Donna Mulhearn, писателка, участник в движение за човешки права