Още със създаването на ООН беше признат принципа на равнопоставеността между половете (Увод и член 1.3 на Хартата на ООН: държавите се задължават да зачитат равноправието между мъжа и жената). Принципа на недискриминацията, включително и на основание на половата принадлежност, беше заложен още в Общата декларация на човешките права от 1948 година.

Реалната ситуация за жените в света обаче изглеждаше по съвсем друг начин. На този факт дълго време в институциите на ООН, занимаващи се с правата на човека, почти не се обръщаше внимание. Правата на жените в рамките на институциите на ООН бяха тема на работа на извънредни комисии ("Женски комисии"), чиито предложения не бяха прилагани по достатъчно задоволителен начин; наличните договори на ООН не променяха действителното положение на жените. Специфичните за пола нарушения на правата на човека не бяха отделно разглеждани. Цялостното подценяване на темата за правата на жените в апарата на ООН беше повод за това, през 1972 година "женската комисия" да отправи предложение до Общото събрание на ООН: 1975 година да бъде обявена за международна година на жената и да се активира дейността в сферата на правата на жените.

Практическото прилагане на правата на жените (от 1975)

Международната година на жената 1975, последвалата декада на жената от 1976 до 1985 и три световни конференции на жените на ООН, които се състояха по време на декадата под мотото "равноправие, развитие и мир", маркират една преломна точка. Предизвика се активна работа по проблемите на жените в рамките на ООН.

Това представлява голям напредък, тъй като дискриминацията и нарушенията на правата на жените в повечето случаи не произтичат от страна на държавата, а се случват в личната сферата. Важна е конкретната програма на действие, която задължава договорните държави за провеждането на мерки, които да гарантират не само правовото (de jure), но и фактическото (de facto) равноправие на жената и мъжа.

Слабостта на споразумението се състои в неговото прилагане и контрола над договорно уредените задължения. Това е най-натовареният с възражения договор, много от общо 165-те договорни страни не приемат голяма част от задълженията. Държавите се задължават да изпращат ежегодно доклад до Комисията от експерти за положението на правата на жените в тяхната страна. Поради структурни проблеми обработването на информацията продължава доста дълго, освен това много държави не изпълняват задължението си да пращат доклади. Други мерки на контрол и санкции първоначално не бяха предвидени. Комисията по правата на жените разполага с малко финансови средства в сравнение с другите органи за правата на човека на ООН. Освен това Комисията формално не притежава пълномощията да ползва информация от неправителствени организации.

Световната конференция на правата на човека във Виена през 1993

Първоначалната гледна точка на държавите беше, че жизнените условия за жената не се подлагат на проверка и контрол по начина, по който това може да се направи с ясно установените права на човека. Жизнените условията за жените трябва да се променят чрез дългосрочни социални и икономически мерки. Насилието спрямо жените не беше ясно осъдено в Конвенцията за жените.

Като резултат на дългогодишната кампания "Правата на жените са човешки права" международното женско движение постигна обсъждането от правителствата на темата Насилието срещу жени по време на световната конференция на човешките права. Така Виенската заключителна декларация съдържа за първи път в историята на Обединените Нации изричното осъждане на насилието срещу жените като нарушение на човешките права. Тук ясно беше утвърдено това, че "човешките права на жените и момичетата са неотменна, интегрална и неделима съставна част от универсалните човешки права". В края на тази конференция през декември 1993 година Обединените Нации приеха "Декларация за премахване на насилието срещу жени". След Виенската декларация и Виенския план за действие правата на жените са неотменна и неделима съставна част от универсалните човешки права, които не могат да бъдат поставяни в зависимост от културните и традиционни обичаи.

[Текстът на Виенската декларация ще намерите в частта с документите на тематичен комплекс "Човешки права": Към текста на Виенската декларация]

Декларация на ООН за премахването на насилието срещу жената от 1993 година

През декември 1993 Общото събрание на ООН прецизира формулировките на Виенския документ чрез една собствена "Декларация относно премахването на насилието срещу жената", и посочи следните форми на насилие срещу жената в публичното и частно пространство, които представляват нарушения на човешките права:

	Телесно, сексуално и психическо насилие в семейството, включително физическо малтретиране и сексуална злоупотреба с момичета в семейството,
	актове на насилие във връзка със зестрата,
	изнасилване по време на брачния живот,
	обрязване на гениталиите и други вредни за жените традиционни практики,
	насилие извън брака и актове на насилие, целящи експлоатация,
	телесно, сексуално и психическо насилие в обкръжението на обществото, включително изнасилване, сексуална злоупотреба, сексуален тормоз и отправяне на заплахи на работното място, в образователни институции и на други места,
	търговия с жени и принудителна проституция,
	сексуално или психическо насилие, допускано от държавата, независимо от това, къде се случва то.

През март 1994 комисията по човешките права създаде поста на постоянния докладчик по проблемите на насилието, оказвано срещу жени, като в "Декларация за премахването на насилието срещу жени" е определен съответния мандат.

През септември 1995 година с четвъртата световна конференция на жените, в която участваха 47 000 делегати, се проведе най-голямата до момента конференция в историята на ООН. В подписаната "Декларация за премахването на насилието срещу жени" правата на жените бяха определени за неотменна съставна част от правата на човека. Въпреки това се породи оживена дискусия относно различните по отношение на културата определения за правата на жените в обществата по света. Това, че съдържащият 150 страници каталог, или "платформата за действие" беше подписан от 189 държави, се дължи преди всичко на присъствието на няколко хиляди членове на неправителствени организации. Следните задължения бяха въведени чрез ратифициране:

	Да се поощрява равнопоставеността на половете в политиката, икономиката и обществото,
	да се защитават правата на жените,
	да се води борба с бедността, в която живеят жени, най-вече в развиващите се страни,
	насилието срещу жени във всякаква форма да бъде наказвано като нарушение на човешките права,
	да се премахнат породените от половата принадлежност различия в образователната сфера и здравеопазването.

Платформата на действие представлява добра основа, на която могат да се позовават отделните лица и женските организации в отношенията им с правителството. Не съществуват обаче възможности за определяне на санкции при неизпълнението на тези задължения.

Информация в интернет (на английски): http://www.igc.org /beijing/un/un.html

1) Факултативният протокол към "Споразумението за премахването на всяка форма на дискриминиране на жената"

Въпреки възраженията и принципните дебати, четири години след Пекин беше представен факултативен протокол към "Конвенцията за жените", по образеца на стария текст, който позволява на отделни лица да подават оплакванията си до Комисията в случай, че спрямо тях е оказана дискриминация в някоя от посочените в споразумението сфери. Необходимите условия за подаването на оплакване обаче са съвсем сериозни:

	Държавата, чиято национална принадлежност притежава жената, подаваща жалбата, трябва да е ратифицирала както споразумението, така и факултативния протокол. До момента едва петдесет държави са подписали протокола, ратифицирането още се провежда.
	Всички вътрешно-държавни правни възможности трябва да са изчерпани. Това е сериозна пречка за бързото и ефикасно решаване на проблема. Например, съществуват съдилища, изискващи притежаването на съгласието на роднина от мъжки пол, за да приемат жалбата.

Когато физическо лице или група от хора прави възражение за нарушаването на правата, произтичащи от споразумението, Комисията по правата на жените може да изиска от договорната държава прилагането на временни мерки за гарантиране на правата на жертвата. Освен това Комисията може да направи собствено проучване, в случай, че получи информация за "сериозни или систематични нарушения на установените в споразумението права".

2) Международният съд на Организацията на Обединените Нации

В така наречения "Foca-случай" за първи път в историята бяха обвинени и осъдени отделни лица за сексуално насилие по време на военен конфликт. Сексуалното насилие беше определено като тежко нарушение на Женевската Конвенция от 1949 година (като "изтезание" и "робство"), за което отговорен е Международният трибунал за военните престъпления в района на бивша Югославия.

[Автор: Дорете Веземан; Редакция: Рагнар Мюлер]