Едно ново шоу добре илюстрира фразата от руската класика - "На кого се смеете, господа, на себе си се смеете!".
Да оставим настрана факта, че то е част от стратегията за опростачване и изчанчване на народа и да се вгледаме по-дълбоко из дебрите на психологията.
Пред едни травмирани хора душевно се разсъбличат други не по-малко фрустрирани и комплексирани хора...
След началото на т. нар. преход българската действителност невротизира хората с промените си, с рязката декласация на огромни маси хора и трудната адаптация на почти всички. Нервираше и липсата на ценностна система и необходимостта всяко действие и убеждение да бъде подлагано на съмнения (защото може някой син талибано-кинжал да ревне, че това е "рекомунизация"). Оцеляването беше абсурдно - бяхме принудени да се "спасяваме" или сами, или с хора, които не приемаме докрай, породи ненавист към тях и невъзможността да се преодолее мнителността към околните. Оттук и неспособността да си толерантен (тук е мястото и на темата за това, че е по-лесно да мразим другите, циганите, педалите и арабите, защото иначе трябва да мразим себе си за всички лини и национални провали и неуспехи).
Добавете към това страховете на патриархалния, домодерен човек, твърде скоро изтръгнат от неговата традиционна среда от социалистическата урбанизация и картината става почти пълна...
Така се оказва, че националната ни диагноза е нетърпимост към всички и всичко, което показва, че не живеем в мир и хармония със самите себе си. Затова сле готови да се разголим по телевизията за пари, които няма да спечелим...

Предлагам и един откъс от статията "На кушетката в маймунарника" от Любослава Русева (в-к "Дневник", 17 септ. 2009 г.)
"... историите не шокират с отблъскващите подробности от бита и частните съжителства, а с баналността си. Изумява и готовността на преживелите ги да изповядат публично колко са незначителни, неуспешни, нехаресвани и нехаресващи се - продукт на средата, която легитимира отвратителното като норма и задължителен критерий да излезеш от анонимност.
Тези разрушаващи се пред очите ни човеци всъщност казаха следното: Аз не обичам и не уважавам себе си, как да обичам и да уважавам другиго? Моето достойнство не струва пукнат лев, достойнството на другите също. Мога да си тръгна оттук без награда, напълно опозорен и съсипал семейството си, защото по-лошо няма да стане - аз съм нищо и отново ще се върна в нищото след "петте минути слава".
Но, разголвайки се душевно, убедени, че нямат друг път, нито дарби, участниците не са безсрамни, нито цинични. Те са отчаяни и уморени, ненавиждат се и ненавиждат най-близките си, само че заедно с това ненавиждат тъкмо срама и цинизма, заради които ненавиждат живота си. И това е добра новина - тези хора са решили да свалят не само задръжките си, а преструвката, в която вече се задушават. Лошата е, че имената им трябваше да са други...
Впрочем "Цената на истината" заслужава упреци точно в това отношение: на масата за душевни аутопсии лягат единствено "малките хора".
Няма ги политиците, за да бъдат питани с колко свои братя са участвали във финансови оргии с бюджетни средства, колко пъти са изневерявали на избирателите си, имали ли са мръснишки фантазии как източват държавния резерв. Няма ги и прокурорите, и съдиите, и спецекипите срещу корупцията, които наскоро дори се обидиха на предложението да минават през детектор на лъжата. ...
Пък и всеки от цялата тази непроменяща се в годините хвърковата чета по медиите, дърдореща каквото й изнася в един или друг момент.
Но млъкни, сърце! Не е малко и това, че започнаха да се разсъбличат до голо душиците на излъчващите този "елит".
И гледката не е никак възбуждаща..."