Сблъсък на цивилизациите?

Корективът на Юрген Тоденхьофер

В края на март тази година в САЩ и в арабските страни излезе от печат книгата „Защо убиваш? Неразтворената история на иракската съпротива”. Авторът й

– Юрген Тоденхьофер, представи в САЩ книгата, като се срещна с представители на различни обществени кръгове, посети университети, отговори на много въпроси.

Интересуващата се публика беше подготвена за излизането на тази книга. През миналата година „Ню Йорк таймс” публикува статия от Юрген Тоденхьофер, основана на книгата, озаглавена „Защо убиваш, Заид?”. Авторът даде безплатен онлайн достъп до откъси от книгата си на различни езици - немски, английски, арабски и персийски.

Първи тезис. Западът е много по-жесток от мюсюлманския свят. Убити са милиони цивилни араби, откакто започна колонизацията.

Големият френски историк и политик Алексис дьо Токвил е страстен защитник на свободата на личността. За него тя винаги има приоритет пред равенството. Неравенството, пише той, идва „направо от Бог”. Така че не е чудно, че като повечето свои съвременници този просветен мъж не цени високо расовото равенство. В основното си произведение „Демокрацията в Америка”, публикувано през 1835, Токвил прави бележка, характеризираща епохата: „Ако съдехме по това, което се случва по света, почти бихме казали, че за другите раси на човечеството европеецът е това, което е човекът за нисшите животни - той ги подчинявана потребностите си, а когато не може да ги подчини, ги унищожава.” За либералния мислител не е имало „следователно смисъл да се отнасяме с мюсюлманските поданици сякаш са ни равни”.

За последните 200 години Западът се отнася точно по този начин към мюсюлманския свят. През колониалния период арабските семейства са преследвани като „хиени, чакали и крастави лисици”. Стратегията на колониалните управници от XIX век, възприета, за да пречупи съпротивата срещу „тяхната цивилизационна мисия”, е „да руши, лови и тероризира” (Оливие льо Кургранмезон). В Алжир цели племена, които търсели убежище в пещерите, са „дезинфекцирани” („прогонени с пушек”). Френският полковник Люсиен-Франсоа дьо Монтаняк написал в писмо от Алжир през 1842 г.: „Убиваме, душим. Виковете на отчаяните и умиращите се смесват с шума на мучащия и блеещ жив добитък. Питате ме какво правя с жените. Ами, някои задържаме като заложници, други заменяме за коне, трети се продават на търг като говеда... За да прогоня мислите, които понякога ме

обземат, поръчвам да бъдат отсечени няколко глави, не глави на артишок, а глави на хора.”

Луи дьо Бодикур, френски писател и заселник в Алжир, описва едно от многото кланета: „Един войник отряза гърдите на жена с един замах, друг хвана едно дете за краката и разби черепа му в стената.” Виктор Юго разказва, че войниците си подхвърляли деца един на друг, за да ги хванат с върха на щиковетси. Те искат по 100 су за ухо, консервирано в солена вода.

Наградата за отрязана глава е по-голяма. Телата на арабите понякога са превръщани в животински дървени въглища.

Наполеон III все пак видял действащата Божия ръка:

„Франция е любовницата на Алжир, защото това е искал Бог.” Алжирците го възприемат по различен начин. Те трябвало да платят много висока цена за свободата си. Във войната за независимост от 1954 г. до 1962 г. са унищожени 8 хил. алжирски села с напалмови бомби от Френските въздушни сили. Алжирският фронт за национално освобождение (ФНО) също извърши ужасяващи актове на насилие, както правилно посочва Алберт Камю. Но по отношение на броя жертви тези два акта не могат да бъдат сравнявани с жестоките действия, предприети от колониалистите. По време на 130-годишната си цивилизационна мисия те са убили много над два милиона алжирци според алжирски източници. Френските изчисления показват, че са убити над един милион алжирци и 100 хил. французи. На иракчаните, колонизирани от Англия, не им е провървяло много повече. Когато въстанали срещу британското потисничество през 1920 г., Уинстън Чърчил ги обвинил в „неблагодарност” и използвал химически оръжия срещу тях „с отличен поучителен ефект”, както отбелязва той. „Бомбаджията Харис”, духовният баща на „назидателното бомбардиране”, гордо докладва след бомбено нападение: „Сега арабите и кюрдите знаят какво означава истинско бомбардиране. За 45 минути цяло село може да бъде заличено.” В Ирак бомбените нападения са считани за ефикасен метод за събиране на данъци. Офицерът от Кралските въздушни сили Лайнъл Чарлтън напуснал армията през 1924 г., след като посетил една болница и видял множеството жертви на такова нападение. Той нямало как да знае, че неговата страна ще бомбардира отново Ирак 80 години по-късно.

В Либия италианските колонизатори пускали фосген и иприт върху бунтовниците и гражданите. Племенните вождове били качвани на самолети и хвърляни от главозамайващи височини. Повече от 100 хил. цивилни били депортирани в лагери в пустинята, а половината са зверски убити. Либийските момичета са държани като сексробини за колониалните войски. По време на въстанията на Кабил в Мароко испанците също използват химически оръжия с ужасни последици.

Моделът на отношение към арабите съвпада със стратегията за унищожаване на коренното население на Америка. Безумните идеи за расово и културно превъзходство, преобладаващи по онова време, не знаят граници. Гюстав льо Бон, основател на масовата психология и противник на „суеверието за равенство”, разделя човечеството на четири класи: местните австралийски и американски народи той определя като „примитивни раси”, “негрите” като „нисши”, арабите и китайците като „междинни” и индоевропейците като „висша раса”.

Точно така и от Втората световна война насам Западът често се отнася с арабите като с нисши човешки същества на „едно ниво с висшите маймуни” (Жан-Пол Сартр). Това е вярно за войните срещу колониалната власт, за интервенциите за осигуряване на суровини, за палестинския въпрос и за санкциите срещу Ирак, които са прокарани от САЩ и Англия. Според УНИЦЕФ тези наказателни мерки, които Ватиканът нарече „извратени”, са причинили смъртта на над един милион и половина цивилни, включително и на половин милион деца. Сегашната иракска война също разкрива смайващото презрение към мюсюлманския свят. Хиляди цивилни са убити, когато силите, ръководени от САЩ, нахлуват. Безброй са осакатени от бомби, включително от такива, съдържащи уран. Проучване, проведено от независими американски и иракски лекари и публикувано в медицинското списание „Дъ ланцет” (The Lancet), изчислява, че повече от 600 хил. иракчани са загинали от насилствена смърт до юни 2006 г. като резултат от войната и хаоса, предизвикан от окупационните сили. Проучването сочи, че 31% са убити от водените от САЩ коалиционни сили, а 24% са загинали при междуетнически размирици и самоубийствени атентати. Отговорността не може да бъде поета в 45% от случаите на насилствена смърт. Според „Дъ ланцет” големият брой на жертви на огнестрелно оръжие подсказва „прякото участие на САЩ”. Проучване на независимия британски институт за изследвания ORB от есента на 2007 г. сочи, че над един милион иракчани са убити и приблизително същият брой са ранени. Според него почти всяко второ домакинство в Багдад е загубило член на семейството. По мнение на “Наблюдатели за човешки права” Саддам Хюсеин е отговорен за смъртта на 290 хил. Иракски граждани по време на 23-годишното си управление. От есента на 2007 г. броят на случаите на насилствена смърт е спаднал в Ирак. Но според скромните изчисления на експертите повече от 6 хиляди иракски граждани все още умират месечно в хаоса на войната. Това е два пъти повече от загиналите на 11 септември 2001 г. в Световния търговски център. Народът на Ирак сега е далеч по-зле, отколкото при управлението на Саддам Хюсеин (по мнението на Кофи Анан). Едва ли са много иракчаните, които биха казали: „Страхотно, страната ни е разрушена, над един милион са убити, четири милиона и половина са превърнати в бежанци, детската смъртност е сред най-високите в целия свят; електричеството, водата и медикаментите са оскъдни; безработицата и инфлацията са нараснали над 50%, човек почти не може да излезе на улицата, в Багдад хората живеят в отделени със стени гета, тъй като „добрите огради означават добри съседи”, както казва генерал Дейвид Петреус. Но си е струвало, Саддам си отиде.” През последните 200 години никоя мюсюлманска държава нито веднъж не е атакувала Запада. Европейските суперсили и САЩ винаги са били агресори, а не атакувани. От началото на колониалната епоха милиони арабски цивилни граждани са били убити. Западът е недвусмислено на върха на лигата, когато става въпрос за убиване, в съотношение на повече от десет към едно.

Настоящият дебат за мнимата склонност на мюсюлманския свят към насилие е подигравка с историческите факти.

Западът беше и е много по-жесток от мюсюлманския свят.

Проблемът на нашата епоха не е насилието на мюсюлманите, а насилието на някои западни страни. За да разбере мюсюлманския екстремизъм, човек трябва да се опита да види света поне за момент от гледната точка на мюсюлманите. Нашият хоризонт не е краят на света. Младият мюсюлманин, който следи новините по телевизията, вижда как ден след ден мюсюлманските жени, деца и мъже са убивани от западни оръжия, западни съюзници, западни войници в Ирак, Афганистан, Палестина, Ливан, Сомалия и другаде.

Цинично е от страна на западните мислители да сбръчкат чела и да размишляват върху упадъка и краха на арабската цивилизация, която някога е била „военно, икономически и културно далеч по-развита” (Ханс Магнус Енценсбергер). Западът е изиграл основна роля, за да се случи това. Той е плячкосал и разграбил колониите и после се е оттеглил. През 1830 г., когато започва колонизацията на Алжир, тази страна е с процент на грамотност от 40%, по-висок от този на Франция или Англия. През 1962 г., когато френските окупационни сили се изтеглили, той е бил под 20%.

Колониализмът е откраднал от арабския свят повече от един век развитие. Седемнадесет години след завладяването на Алжир от французите, Токвил отбелязва с примирение: „Светлините бяха угасени... Направихме мюсюлманското общество много по-нещастно, не-организирано, невежо и варварско.”