Писмо от Уливие Мехмедова Чуренева (майка на Нихал Йозерган)
до студентите в СУ „Св. Кл. Охридски”

Не! Не бих искала да си спомням нищо. Защото то ме преследва в най-кошмарните ми сънища. Напомня ми за съсипаното ми здраве...

О, Боже! Прости им на възродителите! Аз също им простих, защото те не знаеха какво вършат спрямо това мирно население, което изкарваше хляба си, работейки като пчелички, заедно с децата си по тютюневите ниви, по цигарените фабрики, по заводите, в строителството, по вътрешността на страната...

Родена съм и живея в гр. Кърджали. Родителите ми, прародителите ми също са родени и погребани в този град.

Живеехме мирно и толерантно тук – българи, турци, цигани, арменци и евреи. Тачихме се взаимно, уважавахме религиозните си празници и винаги се поздравявахме. Заедно ядяхме и пиехме.

И изведнъж, без никаква видима причина, градът ни беше блокиран с бронетранспортьори, червени и сини барети, милиционери от други градове, както и цивилни полицаи.

Проверяваха ръчните ни чанти, питаха за паспорти. Не можехме да говорим на турски, на майчиния си език. Глобяваха ни парично. А учителите турци уволняваха. На тяхно място назначаваха с тройни заплати, командировани чисти българи. Никой не можеше да напусне града или да влиза в него. Имаше вече и арестувани. Говореше се, че щели да бъдат изпратени в лагера „Белене”. Повечето от тях бяха учители и религиозни, духовни лица. Говореше се, че в окръга вече са били сменили имената на турците.

Хората със страх шушукаха помежду си, че имало бунтове на места и даже ранени и жертви. На групи от хора не разрешаваха да се събират на едно място. Не дай си боже една 80-годишна женица да ти каже „Здравей!” на езика табу. Ще бъдеш не само глобен, но и уволнен. Може да си изкараш и боя, ако решиш да се опълчиш.

31.12. 1984г.

През новогодишната нощ улиците бяха изпразнени от хора, имаше само автоматчици. Под балконите на апартаментите ни и пред вратите на къщите ни чакаха войници. Целият град беше блокиран.

Млади момчета стояха мирно и стискаха оръжията си. Никой не можеше да излиза на улицата да се „весели”. Като че ли имаше „вечерен час”. Страх витаеше дори и в облаците...

Човек се ражда веднъж на този свят и веднъж умира, но ние умирахме всеки божи ден, от страх! Питахме се, какво ли ще ни се случи на следващия ден?!

Съседите ни до нас, българи-християни, бяха ивайловградчани. Заминаха за там и не се върнаха десетина дни, докато приключи кампанията на възраждането. Мъжът у съседите от петия етаж, турци-мюсюлмани, беше арестуван и закаран в Белене, без право да се защитава. Имаше две малки деца. Сега е инвалид, след тежка форма на мозъчен инсулт, хипертоник и диабетик. Когато се опитва да ти каже „Добър ден!” не се разбира какво говори. Почти не може да върви. Подпирайки се на бастуна, слиза до пейката пред блока.

По улиците на града няма жива душа. Не се движат никакви коли. Телефоните са прекъснати. Ако получиш случайно сърдечна криза, няма как да се обадиш дори в „Бърза помощ”. В болницата няма свиждания, защото карат ранени от окръга.
Арестуваха една лекарка – туркиня, която не се въздържала и изкрещяла на полицаите „Убийци!”.

Същата нощ бях сама в къщи. Дъщеря ми Нихал беше студентка в София. А мъжът ми беше заминал при родителите си в Златоград.

Заспала съм. Звъняли са няколко пъти на вратата, не съм чула. Нямах идея колко е часът, но помня че беше късно, малко след полунощ. Събудих се от лая на двете полицейски кучета пред вратата на дома ми. А под балкона ми автоматчици. Като отворих вратата вътре нахълтаха двама с калашников, четирима милиционери, двама цивилни и три жени – инспекторки по възродителния процес. Едната от тях задаваше въпроси. Защо съм била сама, къде са мъжът ми и дъщеря ми, брат ми и снаха ми. Обясних им всичко, което знам. Връчиха ми една брошура в ръката, нещо като азбучник с имена, от където да си избера новото българско име. С буквата „У” нямаше имена. Попитах дали може да се казвам Уляна. Не можело, понеже било руско име. Казаха ми: „Да бъдеш Олга!”. Отговорих им, че и то е руско. „Юла” можело, но когато получих новия си български паспорт, в него пишеше „Юлия”. Питаха как се казва дъщеря ми. Обясних им, че на нея вече й е сменяно веднъж името, защото е от смесен брак, тъй като баща й е българо-мохамеданин. Нихаела не било чисто българско име, затова прекръстиха дъщеря ми в нейно отсъствие на „Михаела”. Възродителите ми връчиха още една бележка с нейното ново име.

На починалия ми баща, чието име беше Мехмед, те посочиха името „Милан”. Казах им, че имам брат и че трябва да се разберем с него как да прекръстим баща си. Не се съгласиха. Той сложил вече името „Мартин”, защото преди да дойдат у нас, вече били в старата ни бащина къща. Ние, брат и сестра, от един и същи баща, който е починал, имахме различни бащини имена. Така хартийките с новите имена на фамилията станаха три. С този лист се движехме по улиците, докато получим новите си документи и паспорти. Опашките бяха огромни.

Започна големият Ад

Разчистване на лични сметки. Клевети. Уволнения. Арести. Унижения на човешкото достойнство. Разпити... за доказване на невинност!

Секретарката на съвета, която отговаряше за промяната на имената, поканила на разговор директорката на нашето училище. Разказа ми после, как са й казали, че не може да бъде повече приятелка с Улвие, защото аз съм била от „възродените”.

„Тя е тумор в твоето тяло, който трябва да бъде моментално изрязан”- наредили другарите. Трябвало да бъда уволнена, а дъщерята на екс-туркинята да бъде изхвърлена от университета, понеже не можело един „турско-помашки мелез” да заема мястото на едно чисто българче във ВУЗ, хеле пък да учи в стратегическа специалност като журналистика в „Кл. Охридски”. Единственият ми брат било уместно да изпратят в Белене, защото се осмелил да каже на „възродителите”, че правят голяма грешка и времето ще докаже това.

Трябваше да доказвам невинността си пред партията всеки ден, за да не бъдем изселени, а мъжът ми низвергнат от нейните редици.

Но за нашите клеветници наказание нямаше. И никога не дойде!

Без да съм партиен член на БКП, понеже бях записана в ОФ, в училище ме изнудваха да пиша на агиттаблото на стената:

„Какво ме накара да сменя името си и колко възродена се чувствам сега...!”

На открити партийни събрания „другарите” ми задаваха най-уместния въпрос: „Дали се чувствам щастлива с новото си име?” и не спираха да ме питат, докато не получат отговор. Обясняваха ми упорито, че трябва по-добре да разбирам и тълкувам новата политика на партията.

Стрясках се сутрин, когато се събудя, какво ли ново мъчение ще ми измислят?!

Говореше се, че е имало кървави събития по други места в страната. Но за да няма ексцесии в нашия град, бяха взели „строги превантивни мерки”. В МВР-то извикали стотина души, от по-будните и интелигентни турци, и им казали, че ги екстрадират. Между тях е бил и брат ми. Той имаше две малки деца.
Някои заминаха само с по два куфара за Австрия и други европейски страни. После Турция отвори границата и брат ми бе принуден да напусне бащиния си дом. Улиците на града бяха пълни с хора, които тичаха насам-натам, изглеждаше като тъжен панаир, който се разотива. Подаваха си документите в милицията като „екскурзианти за Република Турция”.

Така започна „Голямата екскурзия”.

Хляба даваха само с купони. Тези, които заминаваха нямаха право на купон. Хората започнаха да колят животните си, за да ядат. Оставиха или подариха къщите си, заедно с покъщнината. Някои по-оправни успяха да пренесат някои от мебелите си с коли, тирове или ги товареха на вагони. Всички пътуваха с полицейски конвои, като бегълци, изгнаници... Кой каквото и както може гледаше да спаси, но оставяше зад себе си цял един живот, към който едва ли някога щеше да може да се върне. Нивите опустяха.

Аз останах заради мъжа ми и детето. Но другата ми половина ме напусна завинаги. Не можехме да кореспондираме с близките си в Турция. После, когато дойде демокрацията и се видяхме за пръв път, разбрах, че им било страшно тежко в началото. Започнали са всичко от „А и Б”. Живеели в ученически общежития, децата им се затруднявали, най-вече с турския в училище. Работели денонощно, даже и надомна работа, ходели пеша и с джапанки, защото нямали пари за билет и обувки. Децата не ядели шоколад, защото имали нужда повече от хляб.

През 1990 г. отидох за пръв път на гости на брат ми в Турция. Те не можеха да идват още в България. Тогава брат ми каза: „Како, колко много си преживяла, но поне не видя гурбет!” Не знаех наистина какво е изселничество, но знаех какво е разлъка. По очите му се стекоха сълзи и с голяма тъга добави: „Сънувам още вкуса на хляба, който месеше мама в кухнята на бащината ни стряха..., тези дни никога няма да се върнат, како!”

Тогава бях много слаба и немощна. Току що изписана от болницата. Живеех вече само с лекарства. И до ден днешен е така, след 20 години, със съсипано здраве и наранена душа... Защото човешкото сърце не е хартия да пишеш на нея и след това да изтриеш гадостите, които си сътворил.

Брат ми получи инфаркт на работното си място и умря. Беше асансьорен техник. Остави две сирачета в Турция и една вдовица, които трудно оцеляваха без него. Беше само на 46 години, когато умря на 20 октомври 1994 г. и беше погребан до чужди хора в гробищата в Истанбул, вместо до родителите си в Кърджали.

Почина в деня, в който взе първата си виза за България, в която винаги мечтаеше да се върне, но никога повече не можа да си дойде... Моят любим, единствен брат беше изкупителна жертва на процеса. Много други млади хора от нашия град свършиха като него. А всички те бяха много интелигентни, умни и добри хора. Обичаха родината си България, откъдето ги бяха прокудили „възродителите”.

Разговарям с тях понякога, поздравявам ги, въпреки че те навеждат глава. Имената им не ги соча. Те използваха времето за своето издигане, доносничеха, клеветяха, лъжеха, мразеха...

Дано и Господ им прости!

Защото никога няма да забравя добрините, които съм видяла от други българи-християни, които не бяха като тях – приятели, колеги, комшии. Те рискуваха своята кариера, даваха гаранции пред органите на властта, за да ни запазят до себе си.

За тях дори думите ми са недостатъчни, за да изразя голямото „Благодаря!”. Да са живи и здрави!

А пред светлата памет на моята директорка Мария Жекова, която направи всичко възможно, за да ни спаси - дълбок поклон!

Тя беше твърде чувствителен човек, почина от рак след няколко години.

Навсякъде има и много добри, и много лоши хора, и честни, и нечестни. Всеки даде своя дял на времето, в което живеехме.

Единственото ми желание на този свят е бъдещите поколения да живеят в мир и разбирателство в своята родина, независимо от своята религия, етнос и език...

24 май 2009 г.

 Израел: Разследването на смъртни случаи в Газа при бяло знаме е стъпка напред

Mарта Методиева

www.hrw.org  

Хюман райтс уоч смята, че решението на израелската военна полиция да разпита палестински свидетели на случая, при който по време на сблъсъци в Газа израелски войник стреля по три момиченца и баба им, държащи в ръка бяло знаме, бележи положително развитие. Две от момиченцата са починали.

ХРУ призова Израел да проведе задълбочени и безпристрастни разследвания на всички обвинения в сериозни нарушения на законите на войната, извършени от израелската армия по време на декемврийско-януарския конфликт в Газа.

В доклад, публикуван на 13.08, Хюман райтс уоч документира инцидента, в който израелски войник стреля по две жени и три малки момиченца, които са държали в ръце бели знаменца пред дома им в квартала Ябалия. Амал Абд Рабо, 2, и Су’ад Абд Рабо,7, са били убити, а сестричката им Самар Абд Рабо, 4, е била парализирана от кръста надолу. Баба им Суад Абд Рабо, 54, е била ранена. Семейството е казало на ХРУ, че са излезли от къщата си в изпълнение на заповедите на израелски войник, когато стълкновението в района вече била приключило.

При разследването си на място Хюман райтс уоч не намери доказателства, че по това време наоколо е имало палестински бойци. Според разказите на трима очевидци и подкрепящите ги доказателства, включващи следи от танк, гилзи и кутия за амуниции, намерени на мястото, както и след преглед на бабата, става ясно, че израелският войник е стрелял по разпознаваеми и невъоръжени жени и деца.

Израелските сили по сигурността отначало отхвърлиха разкритията на ХРУ по случая, като основани на „недостоверни свидетелства на очевидци”, но на 02.09 израелската военна полиция разговаря с бабата Су’ад Абд Рабо и бащата на момиченцата, Калед Абд Рабо, и двамата от които са станали свидетели на стрелбата. Те пътували до границата Ерез, минаваща през Израел и Газа. Калед Абд Рабо е казал на ХРУ, че двама израелски следователи с преводачи няколко часа са ги разпитвали поотделно.

„Решението на Израел да помоли палестинец да свидетелства за палестинската версия на случилото се, е удачно и повече от необходимо, каза Сара Лий Уитсън, директор към ХРУ на програмите за Близкия изток и северна Африка. - Надяваме се, че това е сигнал за решимост да се набавят всички свързани със случая доказателства и активно да се търси справедливост за семейство Абд Рабо.”

Преди да се оттеглят от Газа на 18.01, израелските сили са разрушили семейната къща на Абд Рабо, както и много други обитаеми сгради в източната част на квартала. След разговори със 17 жители става ясно, че голяма част от планираните разрушения в квартала са станали след 14.01, а израелските сили по сигурността са контролирали мястото още от 07.01, до края на конфликта.

През юни 2009 г. три палестински и израелски групировки за човешки права, Ал Мезан, Ал Хак и Адала, подадоха молба до главният израелски военен прокурор, в която го призовават да разследва убийството на двете момиченца Абд Рабо. Споменава се също и убийството на Адам Камис Мохамад Насир, 37, който бил убит, докато помагал при евакуацията на ранени.

Осакатената сестричка на загиналите две, Самар Абд Рабо, е била пренесена за лечение от Египет в Белгия, където по-късно са отишли майка й и двамата й братя.

На 29.07 израелското министерство на външните работи публикува доклад, според който Израел извършва 13 разследвания на престъпления и близо 100 „разследвания на място” на обвинения в нарушения от страна на военните сили в Газа по време на операцията „Каст Лед”. Едно от разследванията на място, свързано с „обвиненията за стреляне по цивилни носещи бял флаг, когато са били убити двама души” на 07.01 в квартала „Абед Рабу”, изглежда е случаят на Амал и Суад Абд Рабо. Според ХРУ при минали разследвания на място от страна на израелското правителство – обикновено извършвани от военен персонал в границите на командването на съответната военна единица, без да се контактува с палестински очевидци – са се проваляли и рядко са довеждали до повдигане на обвинения.

Само главният военен прокурор има правомощията да реши дали да започне разследване на даден случай, или не.

Досега израелските защитни сили не са отговорили на подробните въпроси на ХРУ за разследванията на убийствата „при бяло знаме” в Газа и не са удовлетворили молбите за среща за обсъждане на тези случаи. Сред тях се включва и предполагаемата стрелба по 11 цивилни от групите, които развявали бели парчета плат или шалове, за да покажат цивилния си статут.

Според международното хуманитарно право Израел има задължението да разследва вероятни обвинения в нарушения на законите на войната от нейните сили, а, когато такива нарушения се идентифицират, отговорните за тях да бъдат наказани. Организации за човешки права, медиите, ООН и израелски войници са докладвали за подобни инциденти, случили се по време на военните операции на Израел в Газа през януари.