Преди тази серия, в друг американски сериал Престъпни намерения - серия имаше за предполагаем удар на терористична организация от мюсюлмани. По-точно изпозлуваха така популярната дума напоследък - ислямисти. Само че аз не обичам тази дума, а и тя няма конкретно значение, затова не я използувам. Та - част от екипа замина при предполагаемия водач на групировката, за да го разпита, но човека винаги предугаждаше какво искат от него и до момента дори не се знаеше името му. Шефа на екипа започна общуването с този човек и голяма част от разговорите бяха за Ислям и за Корана - тъй като мюсюлманина правеше всичко от вяра и трябваше да се започне от основите на вярата му.
Може би е глупаво човек да казва, че е научил нещо от филм...Само че според мен едни от най-добрите филми в същност са онези, които ни карат да се замислим или да осъзнаем нещо. Аз, която изучавам ислям от 5 години, преди седмица чак след една от горние серии, осъзнах ИСТИНСКАТА позиция и разликата между тероризъм и военен джихад. Знаех преди, че избиването на невинни, невоенни хора, си е чиста проба теоризъм. Но не знаех принципното раграничение. Но ги осъзнах с помощта на обикновена серия от щатски сериал...Щатски. Дето си мисли, че американците...не знам какво си. Да, но горното, което споменах за сериите, беше от американски сериал.
Спомням си и може би (скоро) няма да забравя това, което шефа на екипа каза на терориста - "Направихте Исляма извинение за тероризма".
Хубаво ми беше, когато осъзнах, че актьорските реплики от филмите бяха правилно подбрани, със знание, а не просто думи. Мисълта ми е, че много хора говорят за ислям, но си личи че са лаици. И е обидно. Защото все пак всеки четвърти е мюсюлманин. Не може да се иска от мюсюлманин да познава това, което (в същност) църквата е създала от донесеното от Христос, а останалите да говорят без знание за една доста разпространена религия.
Спомням си времето, когато се забрадих, хората в Бг, които ме познаваха от преди, бяха поизненадани от външния ми вид. Да не говорим за непознатите, срещаните по улиците. Те все гледат по-различните от тях по улиците. (Чудно кога най-после ще привикнат с различията и ше спрат да зяпат). Приели Ислам от Бг, когато отидеха в САЩ изповядваха религията си спокойно, защото там ги приемаха нормално и дори за тях беше нормално да избереш САЩ религията си или да се забрадиш.
В същност се оказа, че в Англия също лесно изповядват религията, както и в Испания, в Германия, в Швеция, в Холандия. Другите ми познати са в арабски страни - там май е по-сложно...Да се чуди човек.
Джубран Халил Джубран
(1883-1931), писател и художник от ливански произход, живял и творил в САЩ
Научих се на мълчание от многословния, търпимост - от нетърпеливия и добро - от недобрия, но колкото и да е странно, аз не изпитвам ни най-малка признателност към тези учители.
Любов, която ежедневено не се възражда, ежедневно умира.
Значимоста на човек не се определя от това, колкото е достигнал, а по-скоро. от това което иска да постигне.
Има три вида хора: високомерни, горди и други. Другите още никога не съм ги срещал.
Рождение и смърт -това са две благородни изражения на доблеста.
Факт - това е безполезна истина.
Забвението - вид свобода.
Желанията - полуживот, равнодушие - полусмърт.
В човека има два човека - единия бодърства в тъмнината, другия спи в светът.
Ненавистта е нещо мъртво. Кой от вас би искал да стане гробница?
Значимостта на човека се определя не от това какво е постигнал, а по-скоро от онова, което дръзне да постигне.
Всички ние сме затворници, но едни килии имат прозороци, а други - не...
Великодушието се състои не в това ти да ми дадеш нещо такова, от което аз се нуждая повече от теб, а да ми дадеш онова, без което ти самият не можеш.
Истински добър е онзи, когото единствен от всички смятат за зъл.
Човечеството е река от светлина, която тече от правечността към вечността.
Само немият завижда на многословния.
Много учения приличат на прозоречно стъкло. Ние виждаме истината през него, но то ни и отделя от истината.
Ти си свободен през деня, под слънцето, свободен си и през нощта, под звездите; ти си свободен, когато няма нито слънце, нито луна, нито звезди. Ти си свободен дори когато си затвориш очите за всичко съществуващо. Но ти си роб на обичания от теб, защото го обичаш. И си роб на обичащия те, защото той те обича.
Който чувства в себе си призвание към писателски труд, той трябва да владее знание, изкуство и магия - да познава музиката на думите, изкуството да бъде непресторен и магията на любовта към читателите.
Великодушието се състои не в това ти да ми дадеш нещо такова, от което аз се нуждая повече от теб, а да ми дадеш онова, без което ти самият не можеш.
Случва се измамата да донесе успех, но тя винаги приключва живота със самоубийство.
Този, който разбира истината не е ни най-малко по-долу от онзи, който я изрича.
Какво е тъгата, ако не стена между две градини.
Всяка мисъл, която съм заковал във фраза, съм длъжен да освободя с делата си.
В края на краищата това не е чак толкова лош затвор, само дето не ми харесва стената, която отделя моята камера от съседната. Но, признавам си, че изобщо не мисля да упреквам стражата или Онзи, който е построил този затвор.
Възможно е онзи, който ти дава змия, когато ти го молиш за риба, да няма какво повече да ти даде. Значи според него това е великодушие.
Нека онзи, който си изтрива ръцете в дрехата ти, да я вземе за себе си. Тя може още да му потрябва, а не тебе - вече никога.
За приятел може да се съди само съобразно това колко добре познаваш самия себе си. Кажи ми сега кой от нас е виновен, а кой няма вина?
Истинската същност на другия не е в това какво той ти споделя, а в това, какво той не може да ти сподели. Затова, когато искаш да го разбереш, вслушвай се по-добре не в това какво говори, а в това, което не ти казва.
Може да се случи така, че човек свършва със себе си поради чувството си за самосъхранение.
Ако всичко, което говорят за доброто и злото, е истина, тогава целият ми живот е едно непрекъснато престъпление.
Вярата е оазис в сърце, до което никога няма да стигне керванът на размислите.
Може да забравиш този, с когото си се смял, но никога няма да забравиш онзи, с когото заедно си плакал.
Седем пъти презирах душата си.
Първият път, когато видях, че тя се покорява, за да достигне висоти.
Вторият път, когато забелязах, че тя куца в присъствието на сакати.
Трети път, когато трябваше да избира между трудното и лесното, и тя избра лесното.
Четвертият път, когато тя извърши зло и за свое оправдание каза, че и другите постъпват по същия начин.
Петият път, когато тя, претърпявайки поради своята слабост, представи търпението си за сила. Шестият път, когато с презрение се отвърна от уродливо лице, без да познае, че това е една от нейните маски.
И седми път, когато тя пееше хвалебствена песен и си въобразяваше, че това е добродетел. Макар вълната от думи вечно да се надига в нас, нашите дълбини са вечно безмълвни.
Все пак за мен музиката и литературата им да са безценни, притежават нещо, което изкуство от никоя друга част на света няма. Прекрасни са.
Намерих едни пословици и поговорки, които са страхотни, по мое мнение и (пак по мое мнение) нямат нищо общо с българските, които са много надценени и май си ги обичаме от някакво фалшиво патриотично чувство.
- Всяка глава има свое мнение. Cada cabeзa sua sentenзa.
- По-добре една птица в ръката, отколкото две летящи. Mais vale um pбssaro na mгo que dois a voar.
- Който чака, ще получи. Quem espera sempre alcanca.
- Меката вода удря толкова силно твърдата скала, че я пробива. Бgua mole em pedra dura, tanto bate atй que fura.
- Тревата винаги е по-зелена от страната на съседа. — Бразилска поговорка A grama й sempre mais verde do lado do vizinho.
- Ако си коленичил, то се помоли. Ajoelhou, tem que rezar.
- По-добре сам, отколкото в лоша компания. Antes sу do que mal acompanhado.
- По-добре късно, отколкото никога. Antes tarde do que nunca.
- И стените имат уши. As paredes tкm ouvidos.
- Отмъщението е ястие, което се сервира студено. A vinganзa й um prato que se serve frio.
- Куче, което лае, не хапе. Cгo que ladra nгo morde.
- По-малкото зло. Dos males o menor.
- Мухите не влизат в затворената уста. Em boca fechada nгo entra mosca.
Подпиши националната петициа "Гор та не е само дървесина"
Национална петиция
До председателя на Народното събрание на Република България,До министър председателя на Република България Уважаема г-жо председател на Народното събрание,
Уважаеми г-н министър председател,
Една трета от територията на България е гори и едва 4% от тях са недокоснати от човешка дейност. Горите ни дават много повече от дървесина. Те опазват водата, която пием, пречистват въздуха, който дишаме, спират ерозията и свлачищата. Българската гора е убежище за 43 световно застрашени вида растения и животни.
Горите на България трябва да се опазват и стопанисват добре. Сега на гората се гледа само като на място за добив на дървесина. Всяка минута в България 10 мі дървета се отсичат и превръщат в дървен материал.
Затова настоявам:
• Да се приеме нов закон за горите, с който да се въведат справедливи плащания за ползите, които горите предоставят извън дървесината. Така няма да се налагат много от сечите, ще се подобри финансирането на горите и ще се подпомогнат горските стопани.
• Да се създаде силна и отговорна горска администрация с достатъчно познания, подобаващо заплащане на труда и възможности за дългосрочно професионално развитие. С новия закон за горите да се разделят контролните от стопанските функции в държавната горска администрация, както е в Европейския съюз. Това ще ограничи корупцията и незаконните действия като сечи и бракониерство.
• Да се сертифицират горите в България по международната система FSC, приета в над 90 държави. Това ще подобри контрола в горите и ще ограничи незаконните сечи.
• Законът да гарантира и опазването на най-старите естествени гори, които сега не са защитени.
С уважение:
Та аз съм връстник на Карбовски и един ден, говорейки си за религията и ценностите, той ми каза: "Както си говорим тук за възвишени неща, така в този момент ни превземат консуматорските реклами и губим света си..."
Мартин Карбовски
Ако имаше поне един ясновидец в България, вчера сирените щяха да вият не за проба, а за това, което се случва в училището.
Това, което се случва с децата - колкото и малко да останаха. Половината от българчетата стават само за общи работници. Чудесна новина за хората с възможности у нас. Сега е трудно да се намерят именно общи работници и всеки се прави на висшист, даже иска и заплата от 1000 лева. А дечицата ни не могат да четат, трудно смятат, историята им е чужда, география се учи вече само на едно място - в Немската гимназия. Според изследването на Организацията за икономическо сътрудничество учениците не могат да извличат информация от текст. Сиреч - и вестник не могат да четат. Колко яко - утре за чистачка в моя вход ще се борят поне три млади жени. Днешната пенсионерка се назландисва нещо.
Това е феноменално откритие и уникален процес. Днешният 20-годишен студент, израснал след началото на прехода, е човек, който не може да пише без правописни грешки. Един мой студент ми написа писмо, в което казваше, че не може да живее "в тази пумия". Друга стажантка по журналистика описва "снушението" си като представя това за разказ за публикуване. Вместо те да се срамуват, на редакциите им е неудобно да им направят забележка. Това е повсеместно.
Висшите училища се молят студентите да се записват в тях
В голяма степен да учиш висше днес е начин просто да отидеш на една дълга екскурзия в София, предимно на издръжка на родителите. Днес има такава песен, детска - "ако ме видиш само по кожа, /ще поискаш по гръб да те сложа/ ако ме видиш само по кожа / ще поискаш брак да ти предложа".
Това е резултатът от бодряшкото постсоциалистическо културно звучене. Наскоро се оказа, че българите са измислили и мобилния телефон. Продължавайте да вярвате в това, докато миете чиниите на модерния свят и вършите общата работа на забогатели нечестно - по времето, когато вие бягахте от училище. Това е и част от културната политика на соцшоумените - хората, които доскоро бяха на власт и искаха след тях да няма култура. Е, постигнахте го.
Нещо се случва. Малките сладки първолаци отиват на школото със старата идея - да пораснат, да могат да четат и пишат, да станат хора. Тази им заблуда се разрушава само за няколко години. Вижте ги в четвърти клас - те са горещи привърженици на всички грехове, от лошата храна до секса и наркотиците. И това нямаше да е страшно, ако не беше мързелът, за който ни казват, че бил средиземноморски. Даскалото и улицата им показват нещо грандиозно - няма смисъл да се стараеш. Излъжи системата - изкарай оценки, но не си напъвай ума. Освен това - утре няма да има кой да ти се смее, че пишеш с правописни грешки. Всички пишат така. Момчетата ще крадат и ще продават наркотици. Момичетата имат други, макар и нетрайни активи.
Това ще се промени в деня, когато на лошо образованите им стане ясно, че или ще са бедни, или ще са в затвора. Днес всички деца вярват, че няма да останат бедни, ако са лоши. Ако са жестоки - ще пробият в живота. Добре дошли в бъдещето.
Една позната, родена през 1970 г., вчера отписа сина и дъщеря си от училище. Децата са в гимназия. Българското училище създава само пороци в малките детски глави. На пръсти се броят даскалите, на които им личи, че искат да преподават. Всеки гледа да вземе парите и да бяга от час. Във вузовете цената е изпята - "изпит в УНСС - двеста лева и едно прасе". Оцеляващите родители и оцеляващите учители правят от децата си полуграмотни свои екзекутори
Всеки, който иска образование, праща детето си извън страната. Това е краят на една мечта - идва бананизацията и профанизацията. Какво ще стане утре? Маса безработни, които ще чакат държавата да ги "оправя". Това пък е циганизация на проблема. Днес циганите казват - няма работа за нас. Утре половината българи ще мислят по същия начин. И някой ще им бъде длъжен.
Нуждаем се от крути мерки. Ако днес 18-годишните стават само за общи работници, те едва ли ще могат да променят съдбата си тепърва.
Утре ще настъпят Дикенсови времена. Хиляди неграмотни ще търсят правото си на достоен живот и няма да го получат, което ще ги лумпенизира още повече. Понеже не можем да подготвим за тях добро училище днес, нека подготвим за в бъдеще жестоки закони за тези, които от глад ще тръгнат да крадат. Страната ни трябва да премине през катарзис - българите не искат циганската работа, не искат да са общи работници. Но това ще се случи. Сами си го направихте. И това щеше да е нормален процес, ако у нас бандитизмът не беше алтернатива на неграмотността. Като не уважавате училището - постройте нови затвори.
Това е краят на патетиката и резултатът да свържем идеята за добро образование и култура с идеята за социализъм. Нация от 50% общи работници, 25% зидаро-мазачи, 20% домакини и проститутки и 5% олигархия плюс представители на новата културна класа - участници във весели танцувални предавания. За това не е мечтал дори Василий Българоубиец плюс турските султани, взети заедно.
(на английски Francis Bacon; 1561-1626 г.)
английски философ, юрист, политик, писател, родоначалник на английския материализъм
В тъмнината всички цветове са еднакви.
Най-доброто от всички доказателства е опита.
Сдържаността и умереността в разговорите стоят над красноречието.
Геният, умът и духът на нациите се вижда в техните пословици.
Четенето прави човек знаещ, беседата – находчив, а навика да записва – точен.
Повърхностните философии скланят човешкият ум към атеизъм, а дълбоките – към религия.
Вниманието в думите е висше красноречие.
В знанието има сила, в силата има знание.
Ласкателството – това е стил на робите.
Ласкателството облича слабата душа, безпомощният ум, порочният характер.
Мълчанието – добродетел на глупаците.
Няма нищо по-страшно от самия страх.
| За „Възродителния процес” |
|
Писмо от Уливие Мехмедова Чуренева (майка на Нихал Йозерган)
О, Боже! Прости им на възродителите! Аз също им простих, защото те не знаеха какво вършат спрямо това мирно население, което изкарваше хляба си, работейки като пчелички, заедно с децата си по тютюневите ниви, по цигарените фабрики, по заводите, в строителството, по вътрешността на страната... Родена съм и живея в гр. Кърджали. Родителите ми, прародителите ми също са родени и погребани в този град. Живеехме мирно и толерантно тук – българи, турци, цигани, арменци и евреи. Тачихме се взаимно, уважавахме религиозните си празници и винаги се поздравявахме. Заедно ядяхме и пиехме. И изведнъж, без никаква видима причина, градът ни беше блокиран с бронетранспортьори, червени и сини барети, милиционери от други градове, както и цивилни полицаи. Проверяваха ръчните ни чанти, питаха за паспорти. Не можехме да говорим на турски, на майчиния си език. Глобяваха ни парично. А учителите турци уволняваха. На тяхно място назначаваха с тройни заплати, командировани чисти българи. Никой не можеше да напусне града или да влиза в него. Имаше вече и арестувани. Говореше се, че щели да бъдат изпратени в лагера „Белене”. Повечето от тях бяха учители и религиозни, духовни лица. Говореше се, че в окръга вече са били сменили имената на турците. Хората със страх шушукаха помежду си, че имало бунтове на места и даже ранени и жертви. На групи от хора не разрешаваха да се събират на едно място. Не дай си боже една 80-годишна женица да ти каже „Здравей!” на езика табу. Ще бъдеш не само глобен, но и уволнен. Може да си изкараш и боя, ако решиш да се опълчиш. 31.12. 1984г.
Нова година в Кърджали През новогодишната нощ улиците бяха изпразнени от хора, имаше само автоматчици. Под балконите на апартаментите ни и пред вратите на къщите ни чакаха войници. Целият град беше блокиран. Млади момчета стояха мирно и стискаха оръжията си. Никой не можеше да излиза на улицата да се „весели”. Като че ли имаше „вечерен час”. Страх витаеше дори и в облаците... Човек се ражда веднъж на този свят и веднъж умира, но ние умирахме всеки божи ден, от страх! Питахме се, какво ли ще ни се случи на следващия ден?! Съседите ни до нас, българи-християни, бяха ивайловградчани. Заминаха за там и не се върнаха десетина дни, докато приключи кампанията на възраждането. Мъжът у съседите от петия етаж, турци-мюсюлмани, беше арестуван и закаран в Белене, без право да се защитава. Имаше две малки деца. Сега е инвалид, след тежка форма на мозъчен инсулт, хипертоник и диабетик. Когато се опитва да ти каже „Добър ден!” не се разбира какво говори. Почти не може да върви. Подпирайки се на бастуна, слиза до пейката пред блока.
Нощта на 06.01. 1985г. По улиците на града няма жива душа. Не се движат никакви коли. Телефоните са прекъснати. Ако получиш случайно сърдечна криза, няма как да се обадиш дори в „Бърза помощ”. В болницата няма свиждания, защото карат ранени от окръга. Същата нощ бях сама в къщи. Дъщеря ми Нихал беше студентка в София. А мъжът ми беше заминал при родителите си в Златоград. Заспала съм. Звъняли са няколко пъти на вратата, не съм чула. Нямах идея колко е часът, но помня че беше късно, малко след полунощ. Събудих се от лая на двете полицейски кучета пред вратата на дома ми. А под балкона ми автоматчици. Като отворих вратата вътре нахълтаха двама с калашников, четирима милиционери, двама цивилни и три жени – инспекторки по възродителния процес. Едната от тях задаваше въпроси. Защо съм била сама, къде са мъжът ми и дъщеря ми, брат ми и снаха ми. Обясних им всичко, което знам. Връчиха ми една брошура в ръката, нещо като азбучник с имена, от където да си избера новото българско име. С буквата „У” нямаше имена. Попитах дали може да се казвам Уляна. Не можело, понеже било руско име. Казаха ми: „Да бъдеш Олга!”. Отговорих им, че и то е руско. „Юла” можело, но когато получих новия си български паспорт, в него пишеше „Юлия”. Питаха как се казва дъщеря ми. Обясних им, че на нея вече й е сменяно веднъж името, защото е от смесен брак, тъй като баща й е българо-мохамеданин. Нихаела не било чисто българско име, затова прекръстиха дъщеря ми в нейно отсъствие на „Михаела”. Възродителите ми връчиха още една бележка с нейното ново име. На починалия ми баща, чието име беше Мехмед, те посочиха името „Милан”. Казах им, че имам брат и че трябва да се разберем с него как да прекръстим баща си. Не се съгласиха. Той сложил вече името „Мартин”, защото преди да дойдат у нас, вече били в старата ни бащина къща. Ние, брат и сестра, от един и същи баща, който е починал, имахме различни бащини имена. Така хартийките с новите имена на фамилията станаха три. С този лист се движехме по улиците, докато получим новите си документи и паспорти. Опашките бяха огромни.
Разчистване на лични сметки. Клевети. Уволнения. Арести. Унижения на човешкото достойнство. Разпити... за доказване на невинност! Секретарката на съвета, която отговаряше за промяната на имената, поканила на разговор директорката на нашето училище. Разказа ми после, как са й казали, че не може да бъде повече приятелка с Улвие, защото аз съм била от „възродените”. „Тя е тумор в твоето тяло, който трябва да бъде моментално изрязан”- наредили другарите. Трябвало да бъда уволнена, а дъщерята на екс-туркинята да бъде изхвърлена от университета, понеже не можело един „турско-помашки мелез” да заема мястото на едно чисто българче във ВУЗ, хеле пък да учи в стратегическа специалност като журналистика в „Кл. Охридски”. Единственият ми брат било уместно да изпратят в Белене, защото се осмелил да каже на „възродителите”, че правят голяма грешка и времето ще докаже това. Трябваше да доказвам невинността си пред партията всеки ден, за да не бъдем изселени, а мъжът ми низвергнат от нейните редици. Но за нашите клеветници наказание нямаше. И никога не дойде! Без да съм партиен член на БКП, понеже бях записана в ОФ, в училище ме изнудваха да пиша на агиттаблото на стената: „Какво ме накара да сменя името си и колко възродена се чувствам сега...!” На открити партийни събрания „другарите” ми задаваха най-уместния въпрос: „Дали се чувствам щастлива с новото си име?” и не спираха да ме питат, докато не получат отговор. Обясняваха ми упорито, че трябва по-добре да разбирам и тълкувам новата политика на партията. Стрясках се сутрин, когато се събудя, какво ли ново мъчение ще ми измислят?!
Накрая... майските събития през 1989 г. Говореше се, че е имало кървави събития по други места в страната. Но за да няма ексцесии в нашия град, бяха взели „строги превантивни мерки”. В МВР-то извикали стотина души, от по-будните и интелигентни турци, и им казали, че ги екстрадират. Между тях е бил и брат ми. Той имаше две малки деца.
Така започна „Голямата екскурзия”. Хляба даваха само с купони. Тези, които заминаваха нямаха право на купон. Хората започнаха да колят животните си, за да ядат. Оставиха или подариха къщите си, заедно с покъщнината. Някои по-оправни успяха да пренесат някои от мебелите си с коли, тирове или ги товареха на вагони. Всички пътуваха с полицейски конвои, като бегълци, изгнаници... Кой каквото и както може гледаше да спаси, но оставяше зад себе си цял един живот, към който едва ли някога щеше да може да се върне. Нивите опустяха. Аз останах заради мъжа ми и детето. Но другата ми половина ме напусна завинаги. Не можехме да кореспондираме с близките си в Турция. После, когато дойде демокрацията и се видяхме за пръв път, разбрах, че им било страшно тежко в началото. Започнали са всичко от „А и Б”. Живеели в ученически общежития, децата им се затруднявали, най-вече с турския в училище. Работели денонощно, даже и надомна работа, ходели пеша и с джапанки, защото нямали пари за билет и обувки. Децата не ядели шоколад, защото имали нужда повече от хляб. През 1990 г. отидох за пръв път на гости на брат ми в Турция. Те не можеха да идват още в България. Тогава брат ми каза: „Како, колко много си преживяла, но поне не видя гурбет!” Не знаех наистина какво е изселничество, но знаех какво е разлъка. По очите му се стекоха сълзи и с голяма тъга добави: „Сънувам още вкуса на хляба, който месеше мама в кухнята на бащината ни стряха..., тези дни никога няма да се върнат, како!” Тогава бях много слаба и немощна. Току що изписана от болницата. Живеех вече само с лекарства. И до ден днешен е така, след 20 години, със съсипано здраве и наранена душа... Защото човешкото сърце не е хартия да пишеш на нея и след това да изтриеш гадостите, които си сътворил. Брат ми получи инфаркт на работното си място и умря. Беше асансьорен техник. Остави две сирачета в Турция и една вдовица, които трудно оцеляваха без него. Беше само на 46 години, когато умря на 20 октомври 1994 г. и беше погребан до чужди хора в гробищата в Истанбул, вместо до родителите си в Кърджали. Почина в деня, в който взе първата си виза за България, в която винаги мечтаеше да се върне, но никога повече не можа да си дойде... Моят любим, единствен брат беше изкупителна жертва на процеса. Много други млади хора от нашия град свършиха като него. А всички те бяха много интелигентни, умни и добри хора. Обичаха родината си България, откъдето ги бяха прокудили „възродителите”.
На враговете си простих! Разговарям с тях понякога, поздравявам ги, въпреки че те навеждат глава. Имената им не ги соча. Те използваха времето за своето издигане, доносничеха, клеветяха, лъжеха, мразеха... Дано и Господ им прости! Защото никога няма да забравя добрините, които съм видяла от други българи-християни, които не бяха като тях – приятели, колеги, комшии. Те рискуваха своята кариера, даваха гаранции пред органите на властта, за да ни запазят до себе си. За тях дори думите ми са недостатъчни, за да изразя голямото „Благодаря!”. Да са живи и здрави! А пред светлата памет на моята директорка Мария Жекова, която направи всичко възможно, за да ни спаси - дълбок поклон! Тя беше твърде чувствителен човек, почина от рак след няколко години. Навсякъде има и много добри, и много лоши хора, и честни, и нечестни. Всеки даде своя дял на времето, в което живеехме. Единственото ми желание на този свят е бъдещите поколения да живеят в мир и разбирателство в своята родина, независимо от своята религия, етнос и език...
24 май 2009 г. |
|
Израел: Разследването на смъртни случаи в Газа при бяло знаме е стъпка напред Хюман райтс уоч смята, че решението на израелската военна полиция да разпита палестински свидетели на случая, при който по време на сблъсъци в Газа израелски войник стреля по три момиченца и баба им, държащи в ръка бяло знаме, бележи положително развитие. Две от момиченцата са починали. ХРУ призова Израел да проведе задълбочени и безпристрастни разследвания на всички обвинения в сериозни нарушения на законите на войната, извършени от израелската армия по време на декемврийско-януарския конфликт в Газа. В доклад, публикуван на 13.08, Хюман райтс уоч документира инцидента, в който израелски войник стреля по две жени и три малки момиченца, които са държали в ръце бели знаменца пред дома им в квартала Ябалия. Амал Абд Рабо, 2, и Су’ад Абд Рабо,7, са били убити, а сестричката им Самар Абд Рабо, 4, е била парализирана от кръста надолу. Баба им Суад Абд Рабо, 54, е била ранена. Семейството е казало на ХРУ, че са излезли от къщата си в изпълнение на заповедите на израелски войник, когато стълкновението в района вече била приключило. При разследването си на място Хюман райтс уоч не намери доказателства, че по това време наоколо е имало палестински бойци. Според разказите на трима очевидци и подкрепящите ги доказателства, включващи следи от танк, гилзи и кутия за амуниции, намерени на мястото, както и след преглед на бабата, става ясно, че израелският войник е стрелял по разпознаваеми и невъоръжени жени и деца. Израелските сили по сигурността отначало отхвърлиха разкритията на ХРУ по случая, като основани на „недостоверни свидетелства на очевидци”, но на 02.09 израелската военна полиция разговаря с бабата Су’ад Абд Рабо и бащата на момиченцата, Калед Абд Рабо, и двамата от които са станали свидетели на стрелбата. Те пътували до границата Ерез, минаваща през Израел и Газа. Калед Абд Рабо е казал на ХРУ, че двама израелски следователи с преводачи няколко часа са ги разпитвали поотделно. „Решението на Израел да помоли палестинец да свидетелства за палестинската версия на случилото се, е удачно и повече от необходимо, каза Сара Лий Уитсън, директор към ХРУ на програмите за Близкия изток и северна Африка. - Надяваме се, че това е сигнал за решимост да се набавят всички свързани със случая доказателства и активно да се търси справедливост за семейство Абд Рабо.” Преди да се оттеглят от Газа на 18.01, израелските сили са разрушили семейната къща на Абд Рабо, както и много други обитаеми сгради в източната част на квартала. След разговори със 17 жители става ясно, че голяма част от планираните разрушения в квартала са станали след 14.01, а израелските сили по сигурността са контролирали мястото още от 07.01, до края на конфликта. През юни 2009 г. три палестински и израелски групировки за човешки права, Ал Мезан, Ал Хак и Адала, подадоха молба до главният израелски военен прокурор, в която го призовават да разследва убийството на двете момиченца Абд Рабо. Споменава се също и убийството на Адам Камис Мохамад Насир, 37, който бил убит, докато помагал при евакуацията на ранени. Осакатената сестричка на загиналите две, Самар Абд Рабо, е била пренесена за лечение от Египет в Белгия, където по-късно са отишли майка й и двамата й братя. На 29.07 израелското министерство на външните работи публикува доклад, според който Израел извършва 13 разследвания на престъпления и близо 100 „разследвания на място” на обвинения в нарушения от страна на военните сили в Газа по време на операцията „Каст Лед”. Едно от разследванията на място, свързано с „обвиненията за стреляне по цивилни носещи бял флаг, когато са били убити двама души” на 07.01 в квартала „Абед Рабу”, изглежда е случаят на Амал и Суад Абд Рабо. Според ХРУ при минали разследвания на място от страна на израелското правителство – обикновено извършвани от военен персонал в границите на командването на съответната военна единица, без да се контактува с палестински очевидци – са се проваляли и рядко са довеждали до повдигане на обвинения. Само главният военен прокурор има правомощията да реши дали да започне разследване на даден случай, или не. Досега израелските защитни сили не са отговорили на подробните въпроси на ХРУ за разследванията на убийствата „при бяло знаме” в Газа и не са удовлетворили молбите за среща за обсъждане на тези случаи. Сред тях се включва и предполагаемата стрелба по 11 цивилни от групите, които развявали бели парчета плат или шалове, за да покажат цивилния си статут. Според международното хуманитарно право Израел има задължението да разследва вероятни обвинения в нарушения на законите на войната от нейните сили, а, когато такива нарушения се идентифицират, отговорните за тях да бъдат наказани. Организации за човешки права, медиите, ООН и израелски войници са докладвали за подобни инциденти, случили се по време на военните операции на Израел в Газа през януари. |
http://mkaragyozov.blogspot.com/2009/09/blog-post_29.html
на английски оригиналната новина: http://palestinianworld.blogspot.com/2009/09/arab-officials-condemn-aqsa-raid.html
Сбъдна се! Атакуваха "Ал Акса"!
На 29 юли 2009 г. в свой пост предупреждавах за опасността крайни еврейски групи да щурмуват "Ал Акса".
(Вж. ТУК)
Уви, това се случи! Предсказанието се сбъдна, въпреки хилядите апели атаката да бъде предотвратена.
Според твърденията, неподкрепени от археологически данни, на крайно религиозни групи в Израел, хълмът, на който е бил построен Соломоновият храм в Ерусалим, е същият хълм, на който в момента се издига джамията "Ал Акса" - третото най-свещено място за мюсюлманите по света и шедьовър на средновековната ислямска архитектура.
Макар че фондация „Ал-Акса“ съобщи няколко дни по-рано, че екстремисти ще нахлуят на теротирията на джамията, полицията не предотврати случилото се, ставащо вече ежегодна проява. Миналата година именно подобни сблъсъци доведоха до изгарянето на десетки коли и магазини в Йерусалим.
В неделя, по повод еврейския религиозен празник Йом Кипур, джамията е била атакувана от около 150 израелци.
Неделните сблъсъци, които разтърсиха Йерусалим, доведоха до десетки и стотици арестувани и ранени палестинци.
Официални лица от правителството на Йордания заявиха, че това е провокативен акт от страна на Израел. Имайки предвид, че местата за поклонение са защитени от международна конвенция, това е брутално потъпкване на международното право. Йордания настоя Израел да осигури контрол над еврейските екстремистки групи.
Не бива да се забравя, че това остро предупреждение идва от страна на Йордания, която отдавна има търкания с палестинците, е една от двете арабски държави с подписан договор с Тел Авив и една от най-прозападните страни в региона.
В последните няколко години все повече се усилва натискът над правителството в Амман този договор да бъде скъсан, като Йордания да се присъедини към останалите арабски държави, които бойкотират Израел.
Информация от независими източници за плановете за разрушаване на къщи в Ерусалим и опитите за кражба на земя в разрез с международното право можете да прочетете от това разследване на двама френски журналисти:
"Как Израел конфискува Източен Ерусалим"
също на български можете да видите и:
http://bg.mondediplo.com/spip.php?article147
http://bg.mondediplo.com/spip.php?article146
Едно ново шоу добре илюстрира фразата от руската класика - "На кого се смеете, господа, на себе си се смеете!".
Да оставим настрана факта, че то е част от стратегията за опростачване и изчанчване на народа и да се вгледаме по-дълбоко из дебрите на психологията.
Пред едни травмирани хора душевно се разсъбличат други не по-малко фрустрирани и комплексирани хора...
След началото на т. нар. преход българската действителност невротизира хората с промените си, с рязката декласация на огромни маси хора и трудната адаптация на почти всички. Нервираше и липсата на ценностна система и необходимостта всяко действие и убеждение да бъде подлагано на съмнения (защото може някой син талибано-кинжал да ревне, че това е "рекомунизация"). Оцеляването беше абсурдно - бяхме принудени да се "спасяваме" или сами, или с хора, които не приемаме докрай, породи ненавист към тях и невъзможността да се преодолее мнителността към околните. Оттук и неспособността да си толерантен (тук е мястото и на темата за това, че е по-лесно да мразим другите, циганите, педалите и арабите, защото иначе трябва да мразим себе си за всички лини и национални провали и неуспехи).
Добавете към това страховете на патриархалния, домодерен човек, твърде скоро изтръгнат от неговата традиционна среда от социалистическата урбанизация и картината става почти пълна...
Така се оказва, че националната ни диагноза е нетърпимост към всички и всичко, което показва, че не живеем в мир и хармония със самите себе си. Затова сле готови да се разголим по телевизията за пари, които няма да спечелим...
Предлагам и един откъс от статията "На кушетката в маймунарника" от Любослава Русева (в-к "Дневник", 17 септ. 2009 г.)
"... историите не шокират с отблъскващите подробности от бита и частните съжителства, а с баналността си. Изумява и готовността на преживелите ги да изповядат публично колко са незначителни, неуспешни, нехаресвани и нехаресващи се - продукт на средата, която легитимира отвратителното като норма и задължителен критерий да излезеш от анонимност.
Тези разрушаващи се пред очите ни човеци всъщност казаха следното: Аз не обичам и не уважавам себе си, как да обичам и да уважавам другиго? Моето достойнство не струва пукнат лев, достойнството на другите също. Мога да си тръгна оттук без награда, напълно опозорен и съсипал семейството си, защото по-лошо няма да стане - аз съм нищо и отново ще се върна в нищото след "петте минути слава".
Но, разголвайки се душевно, убедени, че нямат друг път, нито дарби, участниците не са безсрамни, нито цинични. Те са отчаяни и уморени, ненавиждат се и ненавиждат най-близките си, само че заедно с това ненавиждат тъкмо срама и цинизма, заради които ненавиждат живота си. И това е добра новина - тези хора са решили да свалят не само задръжките си, а преструвката, в която вече се задушават. Лошата е, че имената им трябваше да са други...
Впрочем "Цената на истината" заслужава упреци точно в това отношение: на масата за душевни аутопсии лягат единствено "малките хора".
Няма ги политиците, за да бъдат питани с колко свои братя са участвали във финансови оргии с бюджетни средства, колко пъти са изневерявали на избирателите си, имали ли са мръснишки фантазии как източват държавния резерв. Няма ги и прокурорите, и съдиите, и спецекипите срещу корупцията, които наскоро дори се обидиха на предложението да минават през детектор на лъжата. ...
Пък и всеки от цялата тази непроменяща се в годините хвърковата чета по медиите, дърдореща каквото й изнася в един или друг момент.
Но млъкни, сърце! Не е малко и това, че започнаха да се разсъбличат до голо душиците на излъчващите този "елит".
И гледката не е никак възбуждаща..."
(1562-1635)
испански писател, поет и драматург
“Да повярваш, че се раят в ад побира, на заблуда да си отдадеш живота и душата: то любов е, който е опитал, го разбира".
Да скриеш любов, пари и грижи е невъзможно.
Който е мамил веднъж, ще мами още много пъти.
Силната любов в природата няма начало.
Понякога амбицията сама не знае какво точно иска.
Най-важното правило за изкуството гласи, че то не може да подражава на нищо друго освен на истината.
На нещастия могат да ни обрекат обстоятелствата, на любов се обричаме сами.
Цинизъм - това е хумор в лошо настроение.
Историята на човечеството си в основата си - история на идеи.
Историята на човечеството е състезание можеу образованието и катастрофата.
Този който не гледа напред, се оказва отзад.
Там, където няма промени и необходимост от промени, разума умира.
Нашата истинска националност - човек.
Нравственото негодувание е завист, която е с ореол над главата.
Не само в този случай, но и при контакта възрастен с други, както и при контакта сам със себе си, конфликт има, когато действията и мислите не са свързани с разума, не са минали през него.
Интересното, което осъзнах скоро е, че сме склонни да обичаме нещо красиво, независимо от характера му. Щом е красиво, често забравяме какво е всъщност. Това, че съм го осъзнала чак сега може да ви се стори странно, защото от малки слушаме "По дрехите посрещат, по ума изпращат". T.e. винаги първо преценяваме с очите си, попиваме гледката и оставяме разума за после, "на спокойствие".
Говорим и правим всички възможно сами да приемаме и да научим и децата си да приемат "различните". Аз самата съм от "различните".
Но чак преди дни го осъзнах! Покрай котето ми, което е много палаво и много хапе. Но пък е красиво, много красиво. Осъзнах, че забравям колко е лош, когато го видя колко е красив (котарака).
Замислих се за картините на природни бедствия, които покоряват със своята глобалност, сила. Някои са красиви - небивал студ, горещина, лавина, вулкан и пр. Но да не си там, а само да ги гледаш.
Често се чува, че живота е един и да го изживеем както ни харесва. Не мисля, че е така. Убедена съм. Уча децата си на обратното - не е правилно да се прави онова, което ни харесва. За мен това е животинското.
Не, не мислете, че не обичам или че отричам животните. Но те са си такива, каквито Създателя ги е сътворил - те се хранят с това, което си е тяхна храна. Един лъв не обича антилопата, за да я нарани, а за да се нахрани.
Едно куче или котка се изхождат навън, защото товае инстинкта им, който има казва, че трябва да изхвърлят от себе си каквото им пречи. Те не замърсяват улиците или пясъчниците.
Ние го правим. Ние сме мислещите. Ние сме разумните. Ние се възпитаваме. Ние се учим. Ние наблюдаваме не за друго, а за да опознаем, да разберем след осмисляне.
Защото каква би била разликата между нас и едно животно например, ако и ние правим онова, което ни харесва?
Така де, според мен обаче много хора живеят точно според онова, което има харесва. И съм сигурна, че много прочели текста ми, ще кажат - ами да, човек, за да е на ти със себе си, трябва да прави онова, което му харесва.
Добре. Човек трябва да е на ти със себе си.
Но замислете се за примери от ежедневието на неща, които са направени, защото на някой му е харесало да ги направи. Например някой харесва мързела си и не иска да ходи до казана и изхвърля по тази причина боклука си през терасата. Или пък някой харесва премного ар-ан-би-то и си хо е усилил до дупка, когато се къпе, за да не пропусне и минутка от парчето. Или например някой много харесва и се възбужда от боклата, която причинява на красива жена и я изнасилва. Или много харесва парите и мързела си, та краде, за да си ги набавя. Или си харесва алкохола и се напива, след което буйства, пее и т.н. Някой много харесва кучето си и си обикаля наоколо след него, а то нааква градинката без да има кой да събере акитата му.
Мисълта ми е, че често забравяме да осмислим преживяното, а първото, което правим, е продиктуваното от инстинкта ни, от "сърцето". Така е и със страха. Измислили сме си какви ли не чудовища, вампири, болки и ред други. И си се страхуваме.
Сами се поддаваме на първоначалния си инстинкт, така го наричаме, и после се убеждаваме, че другия е много добър, секси и пр и търпим години простотиите му, докато разберем, че привличането е било измислено и е нямало смисъл да се подлагаме на това, на което сме се били подложили. Че сме угнетили сами себе си. Че сме изгубили години в търпене на нещо, което е нямало нужда да търпим и пр.
1. От 16 април, данни за всеки имейл, който изпратите, се съхраняват от интернет доставчика ви, за да може да бъдат предоставени на полицията при поискване. Съхраняват се и местоположенията на използването на интернет, дали ползвате skype, icq, jabber, други средства за комуникация, VOIP. Освен това се съхранява и с кого си общувате, кога си общувате и кога сте в интернет, зад кое IP сте в момента на използването на услугата към вашият интернет доставчик. Има и още данни. Те могат да бъдат използвани за анализ и да бъде проследено вашето поведение и поведението на хората с които си комуникирате.
2. От няколко дни МВР отново иска директен достъп и до данните за нашите телефонни разговори, които мобилните оператори са длъжни да съхраняват за една година назад. Службите искат да могат да вземат тези данни с т.нар “пасивен достъп”, в който за секунди могат да извлекат с кого сте си говорили, кога, колко дълго, къде сте се намирали с точност до няколко метра, когато сте провеждали разговора и още данни, които отново могат да проследят, без да сте извършили престъпление. Всичско това за последната една година, че и повече, защото няма изискването за премахване на данните от МВР.
3. От нова година ще имаме биометрични снимки и личните ни карти ще съдържат нашите отпечатъци. За да си извадите нов документ за самоличност, ще трябва да си дадете отпечатъците, като “престъпник пред ФБР” и да влезете в една “тъмна стаичка”, за да ви направят биометрична снимка, която записва всякакви данни за вас и в последствие можете да бъдете разпознат от всяка камера, поставена на улицата – къде ходите, как се движите и с кого се срещате.
4. В европейските инстутиции се обсъждат серия от директиви, които не обръщат много внимание на гражданските права в цифровия свят, а наблягат повече на правата на бизнеса и на институциите. Въпреки, че евродепутатите гласуваха за гарантиране на правата ни, това най-вероятно няма да се случи. Няма да се случи и това да останем с неутрален интернет, което пряко вреди на бизнеса и на личното му използване. Можете да прочетете повече тук.
5. В Софийския университет и на други места, ще се инсталират скъпи камери за наблюдение и система за контрол на движението на всеки студент и преподавател. Прочетете повече тук.
Информацията, която се събира и обработва за всеки един от нас с измислената причина “борба с тероризма” е много ценна и ние трябва да си я защитим, като искаме всички права на гражданите да бъдат спазени. Не искаме безконтролно и безпричинно следене.
Разбираме усилията на службите да ни гарантират сигурността, но това не е начинът. Това са стъпки за създаване на “Министерство на Информацията” и за контрол от страна на този, в когото е тя. Нека не се заблуждаваме, че тази информация ще бъде използвана само за “мирни цели”, както и не се заблуждаваме, че тя ще бъде използвана за тотален контрол, както във фантастичните филми.
Доказателства за злоупотреба с информация и за подтисничество с такава информация има много – от организаторите на мирните протести, до съсипването на живота на определен човек.
А сега информацията се добива много лесно…
Затова излез и кажи, че искаш твоите граждански свободи, а не да се страхуваш.
ПИШИ В БЛОГА СИ или в САЙТА СИ ЗА ТОВА СЪБИТИЕ. Носи си своя начин на протест – мишка вързана около врата или ръката, мрежов кабел, кутия, бесило или каквото счетеш, че най-добре, ще пасва на своята личност. Донеси си и инструмент за вдигане на шум, за да можем да покажем, на всички, че само с вдигане на шум нещата се оправят, поне в България. Донеси си и плакат, за да покажеш, че искаш “Свободи, а не страх”.
2. Блогът на Мариан
3. Официален уебсайт на UNRWA (Обединените Нации за Помощ и Агенции за работа с Палестинските бежанци в Близкия Изток)
4. Блог на Руслан Трад
5. Altermedia България - Гласът на народа
6. Мюсюлманите и американските филми
7. Блог за Алжир
8. Блогът на Тони
9. Блогът на Иво Христов
10. Алис-ОАЕ
11. Блогът на Ая за Палестина
12. Ислямът - начин на живот
13. Palestinian World
14. Блог на Габриела Иванова, един очевидец, доброволка в Палестина
