Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Света на Палестина - новини, култура, събития. Света - новини, култура, музика, събития...Мои размисли - просто няма как човек да дистанцира себе си или собственото си мнение - да се чудя ли на какво се дължи..? Както и да е. Блога си е мой и мога все пак да водя някакви записки. Така де. Ще предпочитам да превеждам материали (в зависимост от времето, с което разполагам) за Палестина и мюсюлманите, защото нишата е голяма и се запълва с лъжлива информация. Не че обичам много държавата България, не я обичам. Но пък обичам родната България и по принцип ме е еня за мнението на хората в нея. Така че ми се ще да има и истината из пространството - а вече кой ще я докосне, как ще я приеме, разбере, какво ще си мисли след това...Не знам. В Корана се казва, че наше задължение е да казваме истината, а резултата не е наша работа...Така си е.
Автор: irshad Категория: Лични дневници
Прочетен: 259229 Постинги: 125 Коментари: 63
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
 
Ето и снимки от протести в подкрепа на задържаните гладуващи

палестинци:

Палестински християни и мюсюлмани се молят заедно по време на специална служба в доминиканския манастир Сент-Етиен в Ерусалим в солидарност с хилядите палестински затворници, които са на гладна стачка, 8 май, 2012 г.

Палестинско християнско момиче, облечено с тениска със снимката на баща ѝ, Рами Фадайел, който е политически затворник и е на гладна стачка в продължение на повече от 22 дни

Самира Халаби държи свещи и снимката на своите четирима сина, които са държани в израелски затвор, по време на специална
служба в манастира Сен Етиен в Ерусалим


Мароко - Студентите от всички колежи обявиха, че ще постят колективно в знак на подкрепа на палестинските затворници


Подкрепа за затворниците от Великобритания



Молитви в Римо-католическата църква за палестинските затворници


Митинг в Турция

Рамаллах след петъчната молитва



Йерусалим


Дженин



Газа

 

Категория: Лични дневници
Прочетен: 5182 Коментари: 0 Гласове: 3
 Моя обичана Ламар, прости ми, защото окупацията ме отведе далеч от теб, отне ми удоволствието да бъда с моето първородно дете, за което винаги съм се молел на Бог – да те видя, да те целуна, да бъда щастлив с теб. Това не е по твоя вина, такава е нашата съдба като палестински народ – нашият живот да бъде разделен от този на нашите деца, да бъдем раздалени един от друг и да имаме мизерен живот. Нищо не е цяло в нашия живот, заради тази несправедлива окупация, която дебне от всеки ъгъл на живота ни, животът ни е превърнат в непрекъснато преследване и мъчение. Въпреки факта, че не съм бил с теб и не съм чул гласа ти, че не съм видял как растеш и как ходиш из къщата, въпреки, че бях лишен от моята роля на баша на дъщеря ми, ти ми даваш цялата сила и надежда – когато видях снимката ти с майка ти, как седите в протестната палатка, ти беше толкова спокойна, гледаше в почуда хората и като че ли търсеше баща си, разглеждайки моите снимки, които те бяха закачили около палатката, сякаш питаше защо баща ми не се връща. Усетих, че си с мен, вътре в съзнанието и чуствата ми, като че ли си непоколебима част от сърцето ми, както и кръвта, която тече във вените ми, ти отвори всички врати за мен и видях ясно небе около мен, както и чух детински глас след това дълго мълчание.

 

Ламар и майка ѝ със снимката на баща ѝ

 

Ламар, моя любов, знам, че не си виновна и че все още не разбираш защо баща ти минава през тази битка, през гладната стачка вече 75 дни, но когато пораснеш, ще разбереш, че битката за свобода е и битка да се свържем с вас, така че аз никога да не мога да бъда отнет от теб отново, да не мога да бъда лишен от твоята усмивка и присъствие, да не може окупаторът да ме отвлече от вас.

Когато пораснеш, ще разбереш жертва на каква несправедливост е бил баща ти, както и хиляди други палестинци, които окупацията е вкарала в затвори и лишила от свобода, проваляйки живота им и бъдещето им без друга причина, освен стремежа им към свобода, достойнство и независимост. Ти ще разбереш, че баща ти не търпи несправедливост, че той никога няма да приеме обида и компромис, че той преминава през гладната стачка в знак на протест срещу еврейската държава, която иска да ни превърне в унижени роби без никакви права или патриотично достойнство.

Моя любима Ламар, държи главата си винаги изправена и се гордей с баща си, благодари на всички, които ме подкрепиха, които подкрепиха затворниците в борбата им, не се страхувай, защото Бог е винаги с нас, Бог никога не изоставя хората, които имат вяра и търпение. Ние сме праведни, а правото винаги надделява срещу несправедливостта.

Ламар, моя любов, този ден ще дойде, аз ще се реванширам за всичко и ще ти разкажа цялата история, и дните, които ще последват, ще бъде по-красиви за теб. Така че нека дните ти минават сега, носи най-хубавите си дрехи, тичай напред към градините на дългия си живот, върви все напред и напред, защото нищо не е зад теб, освен миналото, а аз чувам през цялото време твоя глас като мелодия на свободата.”

Писмо на палестинския затворник Thaer Halahleh до дъщеря му 

превод: ignoranceisnotanoption.wordpress.com

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1962 Коментари: 0 Гласове: 5
 На гости в Интидар…

До съвсем скоро за външната политика на Израел се пишеше малко – от критичната и инакомислеща гледна точка. За разбиването на тази представа допринесе до голяма степен мирната съпротива на палестинските семейства в Западния бряг. Наричам го Западен бряг, защото все още това не е Палестина. Там действа само официална автономия, но нищо повече – израелската политика на заселване на фанатизирани заселници в едновремешни палестински села, прави още по-невъзможен за разрешаване този конфликт. За съжаление, аз не мога да посетя тези земи – заради двойното ми гражданство и по-точно сирийското, а знаете, че израелските власти не допускат хора с подобни паспорти, както и обратното. За щастие, има кой да разказва за ставащото в Западния бряг, а отскоро сред тези хора е българка, която е избрала за своя кауза борбата на палестинците. 

До момента, освен Intidar, на български за Палестина се пишеше в още два блога, като смея да твърдя, че са изключително добри- този на Мариян Карагьозов и също на Мая ДимитроваНа гости в Intidar е Габриела Иванова, която избра да е доброволка в Палестина, за да помага на местните хора. Поддържа своя блог на български, наречен от нея “Зехтин от сълзи” - и това е четвъртият блог на български, който пише за Палестина и то запълва ниша, която съществуваше дълго време, на очевидеца. А защо блогът й се казва “Зехтин от сълзи”, тя сама ще разкаже…

Снимка: личен архив

Разкажи ни за себе си…

Казвам се Габриела Иванова, на 27 съм. Завърших арабистика в Софийския университет, след което осъзнах, че ме влече повече социалната работа. От завършването ми до сега се занимавах с различни доброволчески дейности. В началото беше ЕДС (Европейска доброволческа служба) – програма, чрез която прекарах една година в Бялисток – градче в североизточна Полша, в което има голям бежански център за всички онези бежанци, които се опитват да влязат в Европа през Полша. Бежанците там са главно от Чечня. С доброволци от други европейски държави провеждахме занятия за децата в центъра и водехме импровизирана детска градина за всякакви възрасти. След това имам и известен опит във Френския Прованс с Caritas, където бях доброволка в Центъра по интеграция, в случая на ромското население от Източна Европа живеещо в голяма мизерия извън града. Но си остана неизпълнена мечта до онзи момент това да съчетая социалните дейности с образованието ми като арабист.

И тогава се появи възможността да отидеш в Палестина?

Докато търсех доброволчески проект в арабо-говоряща държава, попаднах на такъв за Палестина. Ставаше въпрос за мирна интервенция от трета страна в конфликтни региони в окупирания Западен бряг.

И там трябваше да вършите…?

По времето от годината, по което аз заминах, това се изразяваше в придружаване с цел протекция на онези палестински селяни, чиято земя е в близост до еврейски поселения и където  заселниците извършват нападения над палестинците по време прибирането на маслинената реколта.

Част от работата ни беше и това да се включваме в мирните демонстрации на палестинците срещу израелската окупация, въобще да бъдем тяхна протекция и да сме там в солидарност с тях като използваме едничката привилегия, че сме чужденци.

Искаш да кажеш, че е привилегия да си чужденец в Западния бряг? Че палестинците нямат равни права, дори по-малко от на чужденец?

В Израел палестинците са под военен закон, докато чужденците са привилегировани и попадат в рамките на нещо като граждански кодекс, един вид сме третирани различно. Например, ако аз бъда арестувана по време на демонстрация, тъй като де факто няма основание за подобен арест, трябва да бъда освободена до максимум 24 часа.

Т.е.?

Ако един палестинец бъде арестуван по същия повод, той може да бъде задържан за неопределен период от време от армията, тъй като в Израел функционира удобното „административно задържане“, което им позволява да държат окупираното палестинско население за неопределен период от време, без обвинение или процес. Обвинението всъщност е неизменно „хвърляне на камъни“, дори да е доказано чрез снимков и видео материал, че въпросният не е правил нищо подобно и е протестирал напълно мирно. И докато подобни двойни и дори тройни стандарти (израелските граждани попадат под трета правна система) е безспорно абсолютен расизъм,  ние, чужденците използваме това несправедливо привилегировано отношение към нас, за да бъдем в солидароност с палестинците в борбата им за човешки права и отношение. В Западния бряг прекарах три месеца, след които си дадох сметка, че тези три месеца ще се превърнат част от живота ми нататък.

Снимка: личен архив

Нещо, която е доста различно от онова, което си правила преди това.

Докато винаги преди това съм била аполитически настроена и със сигурност далеч от политическия активизъм, днес единственото, което ме занимава, е да следя какво се случва в Палестина, и да говоря на всеки, които би искал да слуша за онова, което съм видяла, че преминава един народ под военна окупация. Напълно убедена съм вътрешно, че всеки, които отиде в Западния бряг или Газа, е неизбежно да стане, ако не пропалестински настроен, то поне настроен срещу политиката на израелското правителство в палестинските територии. За това говори нарастващият брой активисти от Израел, присъединяващи се към палестинските демонстрации през последните години, след като видят какво се случва в окупираните територии. За това говори и параноичният страх, изпитван от на Израел по отношение на пропалестински настроените чужденци. На последните им се бие черен печат и им се забранява отново да влизат в страната, в случай, че са уличени в подобно „прегрешение“.

Разкажи за блога си. Палестина е променила живота ти? Как виждат твоите очи Палестина и нейните проблеми – смяташ ли да продължаваш да пишеш на български за Палестина?

Преди това слабо се интересувах от онова, което се случва по света, бях обявила, че новините ме потискат и рядко ги следях, изпитвах абсолютна апатия към политиката. В Палестина отидох за първи път на протестна демонстрация от какъвто и да е било вид в живота си, започнах да участвам както в списването на блог за организацията, към която бях активист, така и на свой личен, в който можех да си позволя да бъда емоционална.

Така престоят ми там ме промени в посока, че почнах да се интересувам повече от случващото се по света и особено в Палестина, мои предишни интереси останаха на заден план. Докато бях там личният ми блог водех на английски, тъй като реших, че така ще е достъпен за по-голяма част от приятелите ми. Обещах на много приятели палестинци, че ще разкажа на колкото се може повече хора за онова, което видях, че наистина се случва в техния ежедневен живот: политика на етническа чистка, провеждана от Израел спрямо тях, рушенето на къщи, изземване на земята им, нападенията от екстремните еврейски заселници над тях, бруталното потъпкване на мирните им демонстрации, униженията на пропускателните пунктове, политиката на административно задържане, всичко онова, което повечето медии премълчават и пренебрегват. Истинската работа на активиста започва едва след като напусне Палестина и вярвам, че има определен вид знание, което носи със себе си отговорността то да бъде споделено.

Снимка: личен архив

Затова реши да продължиш с писането?

Както вече споменах, в повечето световни медии не само не се споменава нищо за несправедливостите на живота под Окупация, ами обратното – Израел се представя като жертва и “единствена демокрация в Близкия Изток”, вярвам, че воденето на блог и въобще всякакви форми на активизъм са съществено важни за показване на истинското грозно лице на политиката на окупация и апартейд. Не смятам, че активизмът е важен единствено в Щатите, където всеки един американец носи лична отговорност за израелската окупация, тъй като тя се поддържа с доларите от техните данъци. Всеки един от нас може да заеме позиция по въпроса, като например откаже да купува продукти от компании, които спонсорират окупацията над Западния бряг; такива са например Hewlett Packard и Motorolla. Това далеч не е идеализъм, бойкотът над израелски продукти жъне големи успехи през последните години и все повече хора го подкрепят. Наскоро, докато търсех в нета информация за Палестина на български, видях, че резултатите имат често и почти изцяло за свой източник двата-три блога, които се пишат на български. Така реших, че ще съм по-полезна, ако също започна да пиша на български, тъй като все пак подобна информация на английски има доста повече.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 2141 Коментари: 0 Гласове: 4
21.02.2012 21:25 - Al-Aqsa Mosque, Jerusalem
 

 

Al-Masjid El-Aqsa is an Arabic name which means the Farthest Mosque. To understand its name, and its importance, it must be remembered that the roots of Islam began in the Arabian Peninsula (Saudi Arabia today).

Ten years after the Prophet Mohammad (pbuh) received his first revelation, he made a miraculous night journey from Mecca to Jerusalem and to the Seven Heavens on a white flying horse called Al-Buraq El-Sharif. During his interval in Jerusalem, the Prophet stopped to pray at the rock (now covered by the golden Dome), and was given the commandment to pray five times a day.

Today, Muslims throughout the World use Mecca as the direction of prayers (Qibla). However, for 16½ months following the Prophet Mohammad's miraculous journey, Jerusalem was the Qibla.

 

Al-Aqsa Mosque and Dome of the Rock

During Prophet Mohammad's life (pbuh), he instructed Muslims to visit not only the mosque where they lived in Mecca, but also the 'Farthest mosque' from them which lay 2000 kilometers north, in Jerusalem. Hence the name Al-Masjid El-Aqsa, or Al-Aqsa Mosque.

Al-Aqsa Mosque is the second oldest mosque in Islam after the Ka'ba in Mecca, and is third in holiness and importance after the mosques in Mecca and Medina.

The rectangular Al-Aqsa Mosque is 144,000 square meters, 35 acres, or 1/6 of the entire area within the walls of the Old City of Jerusalem as it stands today. It is also called Al-Haram El-Sharif (the Nobel Sanctuary). The Dome of the Chain marks the exact central point of this Mosque.

Al-Aqsa Mosque holds up to 400,000 worshippers at one time, bearing in mind that the space required for each person is roughly 0.8m x 0.5m to enable the submissive kneeling in prayer. On Fridays at noon, during the fasting month of Ramadan, and particularly the 27th of Ramadan (Lailat El-Qadr), the area is filled to virtual capacity.

There are 11 gates to Al-Aqsa Mosque: 7 of which are open. Of the 4 closed gates, one is the Golden Gate.

Al-Aqsa Mosque MinaretIndications of any Muslim mosque the World over is the thin spiral minaret which always immediately adjoins the Mosque wall. Minarets are used to call Muslims to prayer five times a day, seven days a week throughout the year. At Al-Aqsa Mosque, there are four minarets: 3 square and 1 cylindrical from the Mamluk period.

There are no minarets on the Eastern side of Al-Aqsa Mosque because there were no inhabitants and thus no-one to call to prayer. After all, it was not till the late nineteenth century that Jerusalem began to expand outside the city walls.

Al-Aqsa is made up of 3 parts, narrow arcades run along one end, a huge atrium and a covered area at the south.

Running alongside the arcades are several family burial sites (maqamat). These persons contributed to the schools and charities in the vicinity of the Mosque run by the Supreme Muslim Council.

The atrium of Al-Aqsa Mosque is an oasis of peace and tranquillity inside a walled city of hustle and bustle. It has trees, lawns, fountains, the beautiful Shrine of the Dome of the Rock, small domed rooms and structures which are rooms for scholars, sheikhs and religious court offices, and a museum.

Before Muslims pray, they are required to go through a ritual ablution. There are manuablution areas, but the Cup is one of the oldest and most photographed fountains on the Mosque grounds.

In the center of the southern end of the atrium is the covered area of Al-Aqsa Mosque. The Mihrab (niche showing direction of prayer) of the Mosque is located here. Al-Aqsa building (recognizable by its lead dome), was originally built nearly 1300 years ago by Muslim Caliph Al-Walid the son of AbdulMalek bin Marwan in 709 AD.

Throughout its history, Al-Aqsa was subject to successive restoration work due to damages caused by earthquakes, etc. The building now has the central nave and 6 aisles (the original covered area had 14 aisles).

The covered area of Al-Aqsa Mosque is a very simple, but large and imposing, rectangular structure. It has an area of 3500 square meters, and holds up to 5000 Muslims at prayer at one time. The Qibla facing south towards Mecca and the Rock within the Dome of the Rock are on the same central line.

There are 7 large gates to enter the Mosque's covered area, as well as 1 single door on both the eastern and western sides. There are over 100 clear and colored glass windows, 14 Arches, 27 Italian Marble columns on the eastern side, and the equivalent number of stone piers on the western side.

The outer dome was covered with Lead in 1985 replacing the Aluminum dome of 1964 in order to restore it to its original cover.

The inner dome, decorated with stucco work, dates back to the 13th century.

 

Al-Aqsa Mosque Dome

In accordance with Muslim tradition, men and women are permitted to pray within the covered area but in different sections, 3 times a day. The remaining two daily prayers as well as Friday noon prayers, Al-Aqsa is for men only. The covered part of Al-Aqsa Mosque was converted to a Knight's Hostel in part, and Chapel in part during the Crusader period. Restoration of Islamic atmosphere was done by Salahuddin Al-Ayyoubi.

In 1969, after 2 years of Israeli occupation, a fanatic Jew set fire to the covered area for the first time in its history. Repairing the damage from the fire still continues. Among the numerous sad losses was the beautiful handmade pulpit from Aleppo. It was a gift from Salahuddin Al-Ayyoubi and stood near the Mihrab (niche) in Al-Aqsa Mosque. This Pulpit, considered one of the most beautiful in the World, was made of over 10,000 interlocking pieces of Cedar and other wood, Ivory and mother of pearl affixed without a drop of glue or a single nail. A remaining section of this Pulpit is among the various artifacts on display at the Islamic Museum, in the southern corner of the Noble Sanctuary.

The restoration of the subterranean Marwani Musallah (praying place) was completed in 1996. It is 4000 square meters, and was tiled in a brief 2 months entirely by volunteers. The Marwani Musallah is mistakenly believed by some to be the site of King Solomon's stables, however its construction is actually entirely 8th century Umayyad.

In the middle of the 19th century Al-Aqsa Mosque was opened for Non-Muslim visitors. For Non-Muslims, the Mosque is open during fixed times on weekday mornings and afternoons on payment of an entrance fees. The Mosque is closed to Non-Muslims on Fridays throughout the year and all Muslim holidays.

Although in the past, everyone entered Al-Aqsa Mosque without shoes, now Muslims and tourists alike are permitted to enter Al-Aqsa with shoes. Shoes however, have to be removed to enter the Dome of the Rock and Al-Aqsa's enclosed area as a sign of cleanliness and respect. Cameras likewise, are permitted in Al-Aqsa Mosque, but not inside any building. Visitors should ensure they are modestly dressed with arms and legs covered. Ladies should have a scarf to cover their hair. While on holy ground, intimate or personal contact must be avoided.

source: atlastours.net

Категория: История
Прочетен: 1667 Коментари: 0 Гласове: 2
 


20 СЕПТЕМВРИ - ВТОРНИК, ОТ 17:30 пред АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ МУЗЕЙ в София. 


Елате и да покажем подкрепата си за независима Палестина! "Въздържал се" не е отговор, не е позиция - на 20 септември да се съберем заедно, за да подкрепим гласуването в ООН. Същото се случва вече в други страни и така ще бъде до 22 септември, когато е самото гласуване. 
Viva Palestine!


Петиция за подкрепа на независимостта на Палестина (Sign the Petition for Palestinian Independence): 


http://www.avaaz.org/en/independence_for_palestine_9/?copy


Присъединете се към тези страници във Фейсбук, за да покажете вашата подкрепа за свобода и признаване на независимостта на Палестина (Join  the campaign for recognition of a Palestinian state):


България да подкрепи независимостта на Палестина


Категория: Други
Прочетен: 1706 Коментари: 0 Гласове: 3

В продължение на три години бритинското списание за медицина The Lancet работи с палестински медицински и научни работници, за да документират ефекта от стресовия живот – справяне с икономическите затруднения и големия недостиг, ограниченията за движение, политическото напрежение и страха от нападение отвън.

Ограниченията за движение са ежедневен дразнител в окупирания Западен бряг и Ивицата Газа. Освен досадните и унизителни проверки на контролно-пропускателните пунктове, никога не се знае със сигурност колко дълго жителите ще трябва да пътуват или дали ще стигнат да своята цел въобще. Но когато става дума за спешни медицински случаи тези ограничения са въпрос на живот или смърт.

Миналата година сътрудниците The Lancet са описали подробно терора върху палестинските жени, които са очаквали да родят по време на израелското нападение в Газа в началото на 2009. Тези жени са знаели, че може да имат нужда от спешна медицинска помощ в период, в който те не могат да излязат от домовете си поради израелските атаки. Тази година друга група научни работници анализира какво се случва с жени, които преминават през израелските контролно-пропускателни пунктове.

Престъпление срещу човечеството

Според Хала Шоаиби от Мичиганския университет в САЩ, в периода 2000-2007 10 процента от бременните палестинските жени са били забавени на контролно-пропускателни пунктове по време на пътуването им до болницата, за да раждат. Един от резултатите от това е рязкото увеличаване на броя на ражданията у дома, тъй като жените предпочитат да избегнат пътувания, страхувайки се от опасността да не могат да достигнат до болницата навреме.

Техните страхове са основателни. Шоаиби допълва, че 69 бебета са били родени на самите контролно-пропускателни пунктове през тези седем години. Тридесет и пет бебета и пет майки умират, един резултат, който тспоред нея е престъпление срещу човечеството.

Когато представители на The Lancet проведеха първото си заседание през март 2009 г., Газа все още бе зашеметена от израелските атаки по време на операция Излято олово, която доведе до смъртта на повече от 1400 души. В най-новата публикация, учените се връщат към този период, за да анализират последиците от нападението над цивилното население.

Разрушаването на нормалния живот е в големи размери. Четиридесет и пет процента от анкетираните е трябвало да напуснат домовете си и да живеят с други хора за най-малко 24 часа; 48% са приели други хора да живеят у тях; 48 процента от домовете са повредени. Почти всеки е трябвало да се спраяв с прекъсване на електрозахранването из цяло или за част от времето, много са страдали от прекъсването на други услуги – телефон, водоснабдяване и събиране на боклук.

Писъци и кошмари

От гледна точка на психологическите ефекти, повече от 80 процента споделят, че член на семейството им крещи или плаче, или има кошмари. Загуба на апетит е също често срещана. Но въпреки че Газа е относително малка на площ, ефектите от нападението варират значително в зависимост къде анкетираните са живеели.

Друго проучване разглежда чувството на несигурност, което остава дори и шест месеца след края на атаката. Някои от резултатите са очаквани – жените, например, се чувстват по-нервни и несигурни в сравнение с мъжете. Групите, които имат по-ниски нива на несигурност са тези, които са добре образовани и имат по-добър стандарт на живот, а също и възрастните хора, тези над 65 години.

Автор на статията е IRIN (humanitarian news and analysis) – a service of the UN Office for the Coordination of Humanitarian Affairs

Докладът на The Lancet е достъпен на страницата на организацията

Give me Justice First the Peace Will Follow

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1572 Коментари: 0 Гласове: 2
 International musicians release historic UK single Freedom for Palestine. Release 3 July 2011.

Feat: Maxi Jazz (Faithless), Dave Randall (Slovo/Faithless), LSK, the Durban Gospel Choir, Jamie Catto (1 Giant Leap), Andrea Britton, Harry Collier, Sudha Kheterpal, Andy Treacy, Attab Haddad, Joelle Barker and Tony Reed.

Music video features comedian Mark Thomas, rapper Lowkey and poet Michael Rosen. Dance by Roxy.

Song written and produced by Dave Randall. Video produced by Andy Marlow. Filming by Alex Forster, Andy Marlow & Henna Malik (UK), Dave Randall (UK & West Bank), Jen Marlowe (Gaza) and Amehlo Video Productions (South Africa). Animation by the Moth Collective.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1517 Коментари: 0 Гласове: 3
 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2431 Коментари: 1 Гласове: 2
01.06.2011 19:56 - Freedom in Palestine
ignoranceisnotanoption.wordpress.com/

Световни музиканти решиха да запишат песен в подкрепа на палестинския народ. Песента се казва ‘FREEDOM FOR PALESTINE’ и ще бъде пусната като сингъл в Обединеното кралство след шест седмици. Оригиналната песен и три нейни ремикса (сред които и ремикс на български ди-джей) може да бъдат чути вютуб или предварително поръчани в iTunes.
Самият проект се нарича OneWorld и е подкрепян от организациите War on Want, Palestine Solidarity Campaign, Jews for Justice for Palestinians, A Just Peace for Palestine, Friends of Al Aqsa, Israeli Committee Against House Demolitions UK, Stop the War Coalition, Trust Greenbelt и A.M.Qattan Foundation. Всички печалби ще отидат в британската благотворителна организация War on Want, която с тях ще подкрепи проекти в Палестина.
Това е тяхното официално послание:

Палестина е в криза. Днес палестинците се сблъскват всеки ден с нарушение на човешките права и живеят смачкани в бедност, в бежански лагери и под израелска окупация. В отговор на тази несправедливост, група от международни музиканти създаде песента Свобода за Палестина.

Целта на песента „Свобода за Палестина“, плод на въображението на члена на Faithless Дейв Рандъл, е да достигне официалните британски класации, за да може посланието за справедлива борба за основни човешки права на палестинския народ да преодолее цензурата на големите медии (например през февруари месец BBC Radio 1xtra цензурира думата Палестина от песен на британския музикант Mic Righteous) и достигне до възможно повече хора.

Британският журналист Jody McIntyre припомня, че

песента „Свобода за Палестина“ е естественото продължение на все по-големия прилив на хора на изкуството, които говорят открито срещу израелската окупация. През последните години групи като Faithless и Massive Attack, както и изпълнители като Елвис Костело и вече покойният Гил Скот-Херон, всички те отмениха своите пътувания до Израел в подкрепа на засилващата се кампания за бойкот. Те са вдъхновени от борбата за свалянето на апартейда в Южна Африка, водена от смели и решителни южноафриканци, но подкрепена от световно движение за бойкот.
Изглежда, че евентуалната победа на палестинската съпротива е неизбежна. Единственият въпрос за нас е как можем да подкрепим палестинците в борбата им? Както Гил Скот-Херон би казъл: „Революцията няма да бъде предавана по телевизията, революцията ще бъде на живо …“

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1503 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 01.06.2011 19:57
 Контролен пункт, Витлеем, окупирания Западен бряг, 4-ти Декември, 2010 година (IPS)
5 сутринта е. Но за 3 500 палестински работници тежкият работен ден е започнал преди няколко часа.
Млади и стари мъже се блъскат да минат през тесния изход, широк едва един метър, с извисяващи се железни лостове от двете страни. Някои се опитват да се промъкнат напред в опашката от хора през дупка в покрива.
Пункта до Витлеем
„Да бъдеш в затвора е по-лесно!“ вика един човек гневно. Той е строител от Хеброн. „Само магаретата са принуждавани да стоят по този начин! Дори останалите животни нямат нашата съдба.“
„Те нямат никакво уважение към нас. Ние сме човешки същества, а не животни!“ , добавя един електротехник, чийто дом е във Витлеем. „Никой човек не трябва да бъде поставян зад решетките по този начин. Не е правилно!“ Те предпочитат да не съобщават имената си.
„Аз трябва да бъда на работа в седем, а не в осем или десет! Ако закъснея, израелският ми шеф ми казва:“ Можеш да се прибереш вкъщи, не се нуждаят от теб повече. „
Това е израелската окупация – битка за оцеляване на хора, наредени на опашката при пункта.
Всичко това за да заработят малко повече от 200 шекела (около 50 долара) на ден. Някои чакат на опашката още от 3 часа сутринта. И те трябва да платят сами за своята храна и транспорт до и от работата си в Израел (60-80 шекела).
 


Give me justice first, the peace will follow…

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1853 Коментари: 1 Гласове: 4
 

На 27-и януари 2011 г. Palestine Solidarity Project съобщава, че в два следобед два военни джипа с израелски войници навлизат в палестинското село Бейт Омар в южната част на Западния бряг и арестуват две палестински момчета – Билал Махмуд Ауад, на 12 години, и Хамза Абу Хашем Ахмед, на 11 години. Момчетата са задържани, докато са играели футбол не далеч от домовете си.

Билал и Хамза са били отведени в близкото израелско селища на Кармей Цур и след това прехвърлени в полицейското управление в Кириат Арва, поселение в Хеброн. Хамза е син на член на Националния комитет срещу стената и заселнците в Бейт Омар, организация, която организира седмични невъоръжени демонстрации срещу окупацията.

Израел, като страна на ООН е приела през 1989 Конвенцията за правата на детето, според която „арест, задържане или лишаване от свобода на дете следва да се използва само като крайна мярка.“

Ето откъси от Конвенцията за правата на детето
Част I, Член 1

За целите на тази Конвенция „дете“ означава всяко човешко същество на възраст под 18
години освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано.

Член 37

Държавите – страни по Конвенцията, осигуряват:
а) никое дете да не бъде подлагано на изтезания или друго жестоко, нечовешко или
унизително отнасяне или наказание;
б) никое дете да не бъде лишено от неговата свобода незаконно или произволно.
Арестуването, задържането или осъждането на лишаване от свобода на дете следва да бъде в
съответствие със закона и да се използува само като крайна мярка и за най-краткия възможен срок;
в) всяко дете, лишено от свобода, да бъде третирано хуманно и като се зачита
достойнството, присъщо на човешката личност, и по начин, който взема предвид нуждите на лицата
на неговата възраст. По-специално всяко дете, лишено от свобода, трябва да бъде отделено от
възрастните освен ако се прецени, че висшите интереси на детето изискват да не се прави това, и да
има правото да поддържа контакти със семейството си чрез кореспонденция и посещения освен при
изключителни обстоятелства;
г) всяко дете, лишено от свобода, да има право на незабавен достъп до правна и друга
необходима помощ, както и правото да оспорва законността на лишаването си от свобода пред съд
или друг компетентен, независим и безпристрастен орган и на бързо решение по всякакви такива
дела.

Това е разказ за един съдебен ден в съда към военния затвор Офер:

Съдебнa зала номер 2. Военният съд за деца. Всеки понеделник. На подиума – съдия Шарън Ривлин Ахай. От 9 сутринта до към 6 вечерта. Момче след момче се изправят пред съда. Едно дете и след него друго. Носят кафяви затворнически облекла. С оковани крака. С оковани ръце, едната ръка вързана с белезнници за ръката на следващото момче. Някои от тях са толкова малки, че краката им остават да се веят във въздуха, когато сядат на съдебната пейка. Някои от тях са толкова малки, че неусетно изместваме поглед от тях. Повечето от тях са обвинени, че хвърлят камъни. Коктейли Молотов. Повечето от тях не са били освободени под гаранция, нито са били разпитани в присъствието на възрастен – родител или социален работник. Повечето от тях са били заловени в мрака на нощта. Всички тези арести са в нарушение на международното право за защита на децата, дори и по време на окупация. Повечето от тях са арестувани след като са били издадени, в повечето случаи от някои други деца, които – като тях – са били арестувани в мрака на нощта, защото някое друго дете е произнесло тяхното име. И повечето от тях признават, ако не веднага, то след известно време, всичко, което им е било казано да признаят.

Прокурорът говори, след него съдията, охраната, преводач, съдията отново, след което бащата на Тарик Мохамед пише върху дланта на ръката си телефония номер у дома за да се увери, че неговият 13-годишен син го помни и знае. Майката плаче, детето също. В ареста е вече в продължение на три месеца и половина. За хвърляне на камъни. Задържането му под стража е бил удължено вече седем или осем пъти. Следващото заседание на съда е насрочено за 3 януари. Бащата показва на сина си, че трябва да си постриже косата, да бъде силен, да бъде мъж. „Не искам да бъда тук“, бяха последните думи на момчето преди да бъде отведен, майка му покри лицето си.

Други две деца са доведени в съдебната зала. Те са седнали едно до друго. Надзирателят маха белезниците от ръцете им. Краката им остават оковани.

Едно от момчетата е Билал Сами Матар, на 14 години, в ареста в продължение на половин година. Двадесет и едно деца и младежи са били уловени в една нощ в бежанския лагер Каландия, включително и той. Някои други момчета са издали техните имена.

Това е начинът, по който арестите обикновено се случват. Дадено дете бива арестувано по една или друга причина. Казва му се, че ако даде петнадесет имена ще бъде пуснато на свобода. Първо, той отказва. В крайна сметка обаче им дава имена. Обикновено това са имената на момчета, които той познава, на неговата възраст, понякога на момчетата, които никога не е срещал, само за да се осигури необходимия брой имена. Тогава се сключва сделка между прокуратурата и защитата, а обвинителния лист се коригира.

В крайна сметка той се признава за виновен, като всички останали, независимо от това дали в действително е извършил това, за което е обвинен. В крайна сметка, дори и ако е, как може окупационните сили да знаят дали той е хвърлил камък или не? Само защото някой друг казва, че е?

Очевидно всичко това няма голямо значение. Основното нещо е силата, която потъпква. Това, че така се осигуряват повече средства за наемане на сътрудници. Основното нещо е да бъдат жестоки. Да тъпчат. Да сплашат. Това не е просто средство, а крайна цел.

Първото четене на правното основание за присъдата е отложено за 10 януари. Никой не възразява. Дори и детето. Той не слуша така или иначе. Нито пък родителите му. Те са се отдали на последните мигове благодат – да могат да се видят, да обменят няколко думи, защото това е единственият път, в които те се виждат, така вече в продължение на месеци.

Как вървят нещата в къщи? , момчето пита родителите си. Свикнал е да говори от метри разстояние чрез мимики, докато полицаите не им попречва да си разменят погледи.

Всичко е наред, казват устните на майката на Билал.

Учиш ли?, пита бащата с неговия авторитетен глас.

Всеки ден, отговаря Билал.

Кажи здравей на всички, казва той, преди да бъде изтласкан отново през задната врата от директора на затвора, праща им целувка и изчезва.

Извън залата майка му избухва в сълзи.

Други две момчета са въведени в залата. Прочитат високо едно име, Муамин Омар Асад. Той става и отново се казват думи, които са били казани само преди малко и които ще бъдат изричани отново и отново, че е хвърлял, подготвял, бил е издирван, участвал в демонстрации…

След това преводачът представя на Муамин обвинителния акт, който той взима в ръката си. Още един документ на иврит, един от многото, който той е получил след арестуването си и е трябвало да подпише без да има каквото и да е понятие от това, което пише в тях. След получаване на документа, ръката на 14-годишното момче автоматично посочва към родителите му, седнали на няколко метра, изведнъж спира, замразява се на място.

До не много отдавна той винаги е носел у дома на майка си всякакви сертификати, проблеми, такси или други подобни. Неговата “замръзнала“ ръка остава във въздуха за миг, след това се съживява, документа пада от пръстите му, родителите му са избледнели.

Не се признава за виновен. За момента.

Следващото заседание по делото е определен за след две седмици.

Момче след момчето влизат в залата, техните имена се четат, те се изправят, а след това сядат отново, а след това се определя друга дата за следващото заседание.. Преводачът говори, след това прокурорът, съдията, адвокатът. Очите на майката и сина са заключени. Не забравяй да се молиш, казва бащата на детето си. Да, кима с глава момчето, устните му свити здраво, техния шепот се опитва да прекоси разстоянието, което ги разделя. Последни моменти на благодатта в тази среща. Скоро детето ще се върне в тъмнината. Майката плаче, виждайки детето ѝ е облечено само с тънка риза. Стига, момчето я спира с усмивка, опитва се да изглежда пораснал и смел. Тогава му казват да стане. Думи, които разкъсват въздуха, и кожата, и сърцето. И той става. Очите на родителите го проследяват – виждат веригата между краката му , ръцете му, свързани с тези на другите затворници, заедно те са отведени навън.

Двадесет и три деца и младежи са вкарани в съда през този ден. Повечето от тях признават за делата, в които са били обвинени още по време на първия им разпит. Или по време на втория или последния. Малко се признават за виновни в самата съдебна зала. Малкото, които не се признават за виновни на първото дело, обикновено го правят по-късно. Те признават, защото са уплашени. Застрашени. Защото те са деца. Тъй като е много трудно присъдата да бъде опровергана. Особено, защото военния съд смята издаването за факт. И ако те се признаят за виновни, така им се казва, след това лишаването им от свобода ще бъде облекчено, а понякога дори те ще бъдат осъдени на броя на месеците, които вече са прекарали в ареста. В крайна сметка, този съд не търси истината, нито може да я открие с такива средства.

Казва им се, че ако не признаят, най-вероятно ще прекарват много повече време в затвора.

Така че те признават.

В повечето случаи.

Трудно e да се каже какво в това ужасно място го прави по-лошо от останалите. Коя тъмнина е по-тъмна, по-болезнена. Дали това са майките и техните разбити сърца? Или безпомощността на бащата, чието дете е изоставено и той не може да го защити. Или ужасът на децата, чувството, че това е продадена игра, в която на никой не му пука за истината, защото тази система не дава възможност да се стигне до истината. Че това не е точно съд, а само още един инструмент на окупацията. Където палестинците са виновни, освен ако не се докаже противното. Дори и ако не се докаже противното. Виновни са, защото са палестинци.

Или е непоносимото чувство на едно дете и на следващите го деца, и празните очи на различните служители на окупацията. Атрактивното момиче във войнишка униформа, с дългата си коса, което стои точно между майката и момчето, така че те не могат да се виждат или да разменят думи, докато съдбата им се определя. Тяхната съдба, която няма нищо общо с тях или с това кои са те, а само с това, което те са. И полицаят, с мързелив и празен поглед, през повечето време иска да види дали има някакви нови съобщения на мобилния му телефон. Или съдията с нейното приятно лице,което не се срамува от това, което прави в услуга на страната си.

Как тя стои мълчаливо, докато пред нея стоят 13-годишни деца, които може би са хвърляли камъни, а може би не, деца, които са били арестувани в мрака на нощта. Как не се чуди, че всеки признава, че минават месеци, докато присъдата е дадено, че децата не биват освободени под гаранция, а вместо това седят в затвора до края на делата – три, четири, шест, осем месеца и дори повече, без значение какво е обвинението, без значение, че това са деца. Те не са невинни, никога. Всичко казано от войниците е кристално чист факт. И всички уличаващи показания също са винаги истина. Но не и отказа на децата да се признаят за виновни. Отказът им не е кристално чиста истина, никога. Нито твърдението, че признанието е било получено чрез сила. Че детето е подписало нещо, което не е разбирало. Това, че се страхува. Че е бил пребит. Това, че не е направил нищо лошо. Не.

Не го направих.

Дори когато става дума за деца.

Думите на тези деца се разглеждат като нелепи, като излишна загуба на време, и се променят, когато детето и родителите му научат, че без значение какво е направил, или не е, съдбата му е решена. И че системата не позволява той да се защитава. Тогава е по-добре да се признае за виновен. И наистина това е, което обикновено се прави.

И така, дете след дете. Всичко изглежда разумно за нея и за останалата част от тези съдии. Осем месеца са минали, и за пореден път се налага да платят 5000 шекела.

Винаги плащат глоба. Искат все повече и повече пари от тези, които не разполагат с нищо. Или синът им ще седи още няколко месеца, или ще платят няколкото хиляди шекела.

Дете пристига облечено с риза с къс ръкав, трепери от студ. Той е на петнадесет, но изглежда по-малък. Не знам кой му е адвокат. Не присъстват родители. Гризе ноктите си. Смуче палеца си. Погледът му е уплашен. Той е обвинен в хвърляне на камъни. Адвокат Самара предлага да поеме случая му.

Искам отлагане на този случай, за да го завърша до 13-ти на следващия месец, казва съдията. Три седмици, считано от днес. Ответникът дава на адвоката телефония номер на родителите.

Полицаите вече са повели детето обратно към килията, когато съдията пита възмутена защо той е обличен с такава тънка риза в това студено време. Как е възможно това?

Нейният въпрос не е насочен към никого.

Наистина, човек трябва да изпитва болка, виждайки колко му е студено, Ваша чест. Но защо само от това? Какво ще кажете за това, че са го арестували посред нощ? Че той не е виждал адвокат до сега? Че не е имало възрастни по време на разпита? Че родителите му не са били информирани за местонахождението му? Че той е бил арестуван въз основа на издаване? Че той не е бил освободен под гаранция? Че преди да започне делото срещу него, той е бил в ареста в продължение на месеци?

И ако той е хвърлял камъни, как може да знаете това? Това ли е начинът да разберете? Може ли да научите нещо по този начин?

И дори да го е направил, Ваша чест, заслужава ли всичко това?

Би ли се случили това, Ваша чест, ако това бяха еврейски деца, хвърляли камъни?

Няма нужда да отговорите, Ваша чест, отговорът е очевиден.

Give Me Justice First the Peace will Follow

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1983 Коментари: 1 Гласове: 3
 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2193 Коментари: 1 Гласове: 5
 

 

بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ

СВЕЩЕНИЯТ КОРАН
И НЕГОВАТА МЪДРОСТ


            Духовните дълбини на Свещения Коран са необят от кристална мисъл и светло чувство, но и вселена от неведомо знание и полифонична сложност. Божието Слово заблуждава повърхностния поглед с привидната си прозрачност и достъпност, но с навлизането в многоизмерността на арабския оригинал будният ум – в зависимост от равнището на своите способности, възприятия и интелектуален потенциал – започва да открива нови и все по-безбрежни хоризонти, които са само страници от Майката на книгите – първоизточника на небесните послания. Тази свята, извечна и непреходна мъдрост не е застинала в своето величие, а притежава свойството да задвижва океани от продуктивна енергия, да зарежда с неизчерпаема сила, оптимизъм и вяра в Абсолюта, да пречиства и извисява душата, да я изпълва с хармония и равновесие, да избистря съзнанието, да вдъхновява въображението, да пленява със загадъчните си кодове, с разкриването на недостижими за човека тайни и отвъдни пространства, с лаконизма и смисловата наситеност на думите, изразите и дори междуредията си, на интонационните полета и на отделните звукове. Затова повече от всеки друг текст кораничното откровение не се поддава на превод. 

            Непреводимият, понякога неведом и недостъпен за човешкия разум смисъл на Свещения Коран, може да се илюстрира с безброй примери1, от които ще изберем две удивителни илюстрации на божествената му проникновеност. От пръв поглед са необясними следните слова, които през епохата на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , са озадачавали още повече: „Не знае ли той, че Аллах вижда? Ала не! Ако не престане, ще го повлечем за перчема – перчема лъжлив, грешен.“ (96:14-15) Всъщност арабската дума нāсия означава и чело и преден дял на главата, а множественото й число се употребява в смисъл на знатни и издигнати хора. Тълкувателите обясняват, че тази част от тялото символизира върховното достойнство на човека – венеца на природата – и дърпането му, а в още по-голяма степен – повличането за него – олицетворява унижението по най-болезнения начин. Средновековните учени не биха могли да знаят установените едва през последните десетилетия факти за функциите на предфронталната зона на човешкия мозък, които включват мотивирането и планирането на действията, както и пораждането на асоциации. Тук се намира също функционалният център на агресивността. 

            И днес ни поразява научната точност, с която чрез Словата на Създателя Свещения Коран разкрива фазите на развитие на човешкия ембрион, като имаме предвид, че и хиляда години след низпославането на ислямското Откровение специалистите, макар и снабдени с микроскопи, все още смятали сперматозоидите за миниатюрни човешки същества: „Сътворихме Ние човека от подбрана глина, после го оставяме – частица сперма – на сигурно място, после от частицата сперма създавамесъсирек и създаваме късче като надъвкано месо, и от късчето създаваме кости, и покриваме костите с плът, после го оформяме в друго творение. Благословен е Аллах, Най-прекрасния Творец!“ (23:12-14) 

            Арабската дума аляка, която сме превели като съсирек, включва три значения: пиявица; нещо закачено; съсирена кръв. През този ранен етап ембрионът не само прилича външно на пиявица, но и „смуче“ от кръвта на майката, а освен това се „закачва“ за майчината утроба и се насища с кръв, така че наподобява съсирек, защото до края на третата седмица тази кръв не циркулира. Ясно е, че терминът аляка съдържа едновременно и трите споменати значения, но преводачът е принуден да избере само едно от тях, с което неизбежно ощетява оригинала и се превръща в негов тълкувател. 

            През следващата фаза от неговото формиране ембрионът, поради сегментите по гърба му, е оприличен на късче надъвкано месо (мудга), което напълно се потвърждава от съвременната наука.

            Горните примери илюстрират заключението, че колкото и да е прецизна интерпретацията на Свещения Коран на чужд език отразява само донякъде всеобхватното му съдържание, което – въпреки че е анализирано и тълкувано от десетки гениални учени – не подлежи на цялостно разгадаване. Още по-валидно е това обобщение за вложената в него мистична сила на внушение. Неслучайно ислямската традиция разглежда низпославането на Свещения Коран като изключително чудо, което доказва свръхчовешката му природа и небесния му произход. 


            Понякога кораничните редове напълно погрешно биват наричани стихове, 

            въпреки че Пророка, на когото са разкрити, категорично отхвърля подозренията на своите противници, че вдъхновените му свише откровения са шедьоври на поетическото изкуство или че са му продиктувани от някой майстор на словото. В действителност те са знамения (айят) – неръкотворна изява на Божията воля и мъдрост в потвърждение на Божието могъщество: „Ще им покажем нашите знамения по хоризонтите и в тях самите, додето им се изясни, че това е истината. Нима не е достатъчно, че твоят Господ е свидетел на всяко нещо?“ (41:53) Ако не се прозре неразчленимата цялост на всемира – единството на човек, вселена и Бог, споени чрез комплексната зависимост на творенията на техния Създател, - реалността би се превърнала в първична, пройзволна и безсмислена съвкупност от отделни непонятни факти. Видяна като текст, природата е генератор на взаимосвързани символи, които трябва да бъдат четени в съответствие с тяхното универсално значение. Коранът е еквивалент на този текст  с човешки думи. Неговите текстови елементи са наречени знамения, сякаш са природни феномени. И земната природа, и космосът, и Коранът говорят за всеобхватното присъствие на единосъщия Бог, за абслютното Му величие, могъщество и мъдрост, и за преклонението пред Него на вселената и на всяко отделно творение. Когато знаменията бъдат показани – сякаш на телевизионен екран – и тяхната очевидност запълни и външния кръгозор, и вътрешното духовно пространство, субективните истини се стопяват и навред засиява светлината на единствената Истина. 

            По времето, когато Мухаммед, صلى الله عليه وسلم - последният пророк в човешката история до края на света – чува гласа на Божия пратеник Джибрил (архангел Гавриил), който започва да му разкрива автентичното Послание на Аллах, арабската словесност, особено поезията, достига върхове на съвършенство и магична сила на въздействие. Към мерената реч се отнасят с благоговение, защото я свързват с дошлите от древността жречески заклинания и я смятат за плод на вдъхновение, низпослано от джинове, както и за пазителка на моралния кодекс и за съкровищница на родовата памет. И в бедуинските племена и в центровете на изтънчената култура – княжествата и големите градове Мека, Ясриб, ат-Таиф – красноречието се цени наравно с умението да се воюва и неговата власт се простира над всички социални сфери и слоеве. Сякаш за да подчертае чудото на откровението, Божият промисъл се въплъщава в неподражаемо и недостижимо за човешкия гений Слово, което само по себе си е доказателство за небесния му произход. Тя избира за свой глас не някоя знаменитост – племенен вожд или герой, прочут поет, надарен оратор или богат търговец, а скромния Мухаммед – сирак, беден, неграмотен. Сиракът бил удостоен с покровителството на върховния Настойник, бедният бил дарен с неизчерпаемите богатства на духа, неукият със знание, което и до днес смайва просветените умове. 

            Пратеника на Аллах,- صلى الله عليه وسلم 

            е роден в Мека на 20 (22) април 571 г. в знатния, но обеднял род Бану Хашим от богатото и влиятелно племе Курайш – владетели на града и стопани на общоарабския храм ал-Кааба, построен някога от монотеиста Ибрахим (Авраам) и неговия син Исмаил, и превърнат по-късно в средище на езическия култ. Кръщава го дядо му Абдулмутталиб, който му дава необичайното за онази епоха име Мухаммед (Възхваляван). Баща му Абдулах (Раб на Аллах) умира преди неговото раждане или малко след него. 

            Според традицията го поверяват на кърмачка бедуинка, за да го отгледа в пустинята, далеч от градските болести и покварени нрави, трудните условия да калят психиката му, да усвои законите на високия морал, да се учи на чист арабски език и красноречие. Веднъж по време на игра, когато е четири- или петгодишен, пребледнява и припада в несвяст, другарчетата му затичват при жената, която се грижела за него и ѝ съобщават, че Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , е издъхнал, но той се възстановява, вече като Божи раб и пратеник, озарен от духовната светлина на мистичната отвъдна реалност и прогледнал за тайнствата на битието. Както арабските, така и съвременните западни учени изключват вероятността да е страдал от психично заболяване и да е получавал епилептични или други припадъци. Ислямските извори обясняват горната случка с предположението, че го е посетил архангел Джибрил (или друг небесен пратеник), който извадил сърцето му, отделил от него черен съсирек – дела на сатаната, измил го в златен тас с вода от древния кладенец Замзам, заздравил го и го върнал на мястото му. Бедуинката, която го гледала, се изплашила и въпреки че момчето ѝ носело чудотворна благодат, го върнала на семейството му. 

            Около шестгодишен изгубва и майка си Амина и остава кръгъл сирак. Грижите за него поема дядо му Абдулмутталиб, който го обгръща с любов и внимание, но две години по-късно и той умира. Тогава го взема при себе си като роден син чичо му Абу Талиб, който поставя обичта към него пред тази към собствените си деца и до смъртта си – повече от четиридесет години – го подкрепя и брани от враговете. 

            Като момче пасе овце, а когато става на двадесет и пет години, знатната и богата вдовица Хадиджа му възлага да пътува до Сирия с търговските ѝ кервани, заинтригувана от мълвата за неговата правдивост, честност и благородство. Младежът я спечелва и след напълно  успешното изпълнение още на първата възложена му задача и въпреки неравностойното им положение, както по възраст (тя е петнадесет години по-стара), така и по имотно състояние, Хадиджа се омъжва за него, ражда му шест деца и живеят щастливо около 25 години до смъртта ѝ. До тогава той не встъпва в брак с друга жена. 

            Когато е тридесет и пет годишен, курайшите решават да ремонтират и достроят храма ал-Кааба, който е с пропукани стени, полуразрушен, без покрив и разграбен. Въпреки страха си от Божието наказание, местните родове сриват сградата до древните ѝ основи, положени от Ибрахим, за да я изградят отначало. Разпределят работата между клоновете на племето, всеки от които започва да възстановява част от светилището. Когато стигат до мястото на Черния камък, между тях се разгаря конфликт и едва не пламва битка в спор кой е най-достоен да го вгради. Споразумяват се да послушат първия, който влезе през вратата на ал-Кааба. Бог пожелава това да е бъдещият пророк Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , известен с прозвището Надеждния (Ал-Амин), който предлага приемлив компромис – вождовете на спорещите родове да пренесат заедно камъка в плащ, а в нишата му отвън на сградата да го постави той от името на всички. 

            Три години преди да навърши четиридесет – възраст, смятана от арабите за начало на зрелостта, - пропастта между него и съплеменниците му се увеличава. И преди това се различавал от тях по дълбоката си набожност, самовглъбяване и въздържане от масовите пороци – не присъствал на празници и тържества в чест на идолите, не ядял месо, заклано на езическите жертвеници, не пиел вино. Само два пъти в живота си понечил да се включи в младежките забави, но Аллах Всевишния сторил да заспи. Повече не се опитал. 

            Започва да се усамотява за размисъл и богослужение в пещера, разположена в планината Хирà, част от веригата Джабал ан-нур – Планината на светлината. Това състояние на недоволство от земната реалност и от езичеството на курайшите, както и концентриране върху проблемите на битието, продължава до навършване на четиридесетгодишна възраст, когато в течение на шест месеца получава пророчески видения2

            На 10 август 610 г. 

            в пещерата му се явява Джибрил, силно го стиска и заповядва: „Чети!“ Отговаря, че не може да чете. Това се повтаря три пъти. Накрая Божия пратеник му разкрива първите коранични знамения: (Чети в името на своя Господ, Който сътвори – сътвори човека от съсирек! Чети! Твоят Господ е най-щедрия, Онзи, който научи чрез калема, научи човека на онова, което не е знаел.) (96:1-5) Необичайното преживяване го разтърсва. Връща се вкъщи силно изплашен, обзет от треска, и промълвява: „Загърнете ме! Загърнете ме!“ Хадиджа го завежда при свой братовчед – шейх на преклонна възраст, който преписвал откъси от Евангелието на Иврит. Достопочтеният старец обяснява на Мхаммед, صلى الله عليه وسلم , че му се явил същият архангел, който някога е посетил Мойсей (Муса) – Гавриил (Джибрил). 

            Божият промисъл му оставя време да се опомни след първото откровение, но това е период на скръб, на колебания и съмнения, дали не е изпаднал в състояние на лудост или на поетическо вдъхновение3. Отчаян, решава да се хвърли отвисоко, но тъкмо да изпълни намерението си от един планински връх, чува глас: „Мухаммед, ти си Пратеника на Аллах, а аз съм Джибрил!“ Вдига поглед и вижда архангела, чийто образ запълва целия небосвод. Неведома сила го приковава на място и му попречва да сложи край на живота си. 

            Няколко дена по-късно, след като постепенно почва да се убеждава, че наистина е избран свише – подобно на другите пророци – да предаде на хората Божието послание, отново чува глас отгоре и когато поглежда натам, съзира същия архангел, седнал на престол между земята и небето. Той губи почва под краката си и се свлича на пътя. Когато се връща вкъщи, обзет от треска и отново повтаряйки думите: „Завийте ме! Завийте ме!“, му биват низпослани кораничните знамения: (О, ти, който се завиваш, стани и предупреждавай, и своя Господ възвеличавай, и дрехите си почиствай, и скверността отбягвай, и давайки, не се стреми да получиш повече, и в името на своя Господ бъди търпелив!) (74:1-7) 

            От пръв поглед горните знамения съдържат твърде конкретни предписания, свързани с ранния етап на пророческата мисия, но в действителност  те набелязват генералните принципи и доктриналните фундаменти на Исляма: 1) целта на предупреждението е Божият закон да стигне до всеки жител на земята и да се предаде благовестието, че праведниците ще влязат в Рая, и заплахата, че грешниците ще понесат тежки последствия на този свят и в отвъдния живот; 2) целта на възвеличаването на Господ е да се ограничи човешката гордост и високомерие и да се приеме върховното Божие надмощие над рабите; 3) целта на хигигиената, телесна и духовна, е отстраняването на негативни външни въздействия и предпазването от поквара, защото „чистотата е половината от вярата“; 4) целта на въздържането от ламтеж  за повече е осъзнаването на Божията щедрост, уповаването на Аллах, жертването на личния материален интерес в полза на бедните и на хората в нужда, доминиране на мисълта за отвъдния живот над алчността за мимолетни земни блага; 5) предписанието за търпение вещае идни беди и обещава въздаяние за онзи, който устои на изпитанията. Като цяло цитираните знамения призовават към единобожие, вяра в Съдния ден, избягване на грехове и провинения и запасяване с добри дела, пълна убеденост в милосърдието и милостта на Аллах. Обявява се и се потвърждава тежката мисия на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , подчертава се ролята на личността му като медиатор за предаване на Божието откровение и образец за подражание. 

            Ислямските богослови разграничават седем степени на пророческо озарение: 1) правдиви видения, които разкриват реални истини; 2) спиритуални внушения от архангела, без той да присъства в материален образ; 3) архангелът се появява като мъж, който говори на Мухаммед,صلى الله عليه وسلم , понякога дори пред сподвижниците му; 4) откровението идва под формата на силен камбанен звън, от който и в мразовит ден по челото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , избивала пот, а камилата му коленичела на земята; 5) два пъти архангелът се показва в истинския си вид (53:4-15); 6) в Нощта на възнесението самият Аллах чрез откровение внушава на Своя Пратеник, صلى الله عليه وسلم , редица религиозни предписания; 7) Аллах контактува с Пророка,صلى الله عليه وسلم , директно, без посредничество на ангел, както е постъпил и с Муса (Мойсей). Някои добавят и осма степен, за която няма категорично потвърждение – пряка среща, лице в лице, без воал. В Свещения Коран се споменава, че Муса помолил своя Господ да му се яви, но това се оказало невъзможно, защото планината, на която Той стъпил, се сринала на прах, а Муса паднал в несвяст (7:143). 

            Мисията на Пророка, صلى الله عليه وسلم , се поделя на два етапа: мекански, който продължава около тринадесет години, три от тях – в тайно убежище и проповядване, и медински – десет години след преселението (хиджра) от Мека в Ясриб (ал-Медина) до смъртта му. Първи откликват на неговия призив съпругата му Хадиджа, освободеният от него роб Зайд ибн Сабит, братовчед му Али ибн Аби Талиб, който бил все още момче, и верният му приятел Абу Бакр. 

            Новата религия била наречена Ислям 

            Тя се възприема като опозиция на т. нар.  джахилия (безпросветностбуйство), която характеризира традиционното арабско езическо общество, белязано от служене на множество идоли и кумири, кървави междуособици, крайности, робуване на страсти и пороци. 

            Ислям (ислāм, име за действие от глагола аслама) на арабски означава отдаване,подчинениепослушание, което се отнася за всички вярващи  и богобоязливи последователи не само на Исляма, но и на предходните небесни религии („хората на Писанието“): 

            (Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени (муслимун).) (29:46) 

            Ислямът е извечната, чиста и единствена валидна религия с непоклатими закони и принципи (3:9, 85). Юдаизмът и християнството са възникнали от същия първоизвор, но в последствие хората, които ги изповядват, до някъде са се отклонили от пътя и предписанията на своите пророци. 

            В Свещения Коран мюсюлманите (муслимун – деепричастие на глагола аслама) са характеризирани като (общност по средата), за да бъдат (свидетели за хората) (2:143), т.е. заемат умерена позиция и отсъждат справедливо в спор по всеки въпрос, избягват крайностите в поведението и в думите си, придържат се към (границите на Аллах) (2:187, 229-230; 4:13 и др.) - към Неговите предписания и забрани. В този смисъл и апостолите – учениците на Исус Христос – самюсюлмани (отдадени, посветили се на единия Творец и Господ) (3:52; 5:111), както и цялата верига от пратеници на Аллах (триста и петнадесет), пророци (сто двадесет и четири хиляди) и безброй благочестиви монотеисти независимо от религиозната им принадлежност. 

            Мюсюлманските богослови влагат в понятието Ислям следното терминологично сдържание:

  • (напътствие и милосърдие) (6:157; 7:52 и др.) от Аллах Всевишния, разкрито директно от него или чрез Джибрил (архангел Гавриил) на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم - последният Божи пророк и пратеник, след когото не ще има други до Съдния ден – за благовестие и предупреждение към цялото човечество, към хората и джиновете, които – наред с Вселената – са създадени единствено за да служат и да се покланят на своя Творец, както и да се съзерцава Той в тяхното огледало;
  • завършена и окончателна небесна религия, призвана да коригира заблудите и отклоненията на юдеите и християните, които са забравили или изопачили отделни положения от низпосланото им Божие откровение;
  • потвърждаване на неизменно повтаряната от всички предходни пророци и пратеници на Аллах истина, че няма друг бог освен Него, Който е сътворил хората и ще ги възкреси в Съдния ден, за да направи равносметка на делата им в земния живот и да ги въведе вовеки в Градините на Рая или да ги хвърли в Огъня на Ада;
  • вяра в единствеността и единосъщието на Аллах, в Неговите имена и атрибути, в низпосланите от Него писания, в Неговите ангели и пророци, както и в определената от Него съдба;
  • извършване на добри дела в изпълнение на Неговите повели и забрани, както и на основните и допълнителните религиозни задължения – засвидетелстване (шахада) на единобожието (таухид), молитва (салат), поклонение хадж, Свещена борба (джихад) и др.

            Противно на разпространената погрешна представа за „меча“ и „войнствеността“ на Исляма, от началото на неговата поява до днес в класическите си постановки и на практика той строго следва принципа на верската търпимост и отхвърля всички форми на гнет, насилие и агресия. Принудителното му налагане го прави невалиден. След като възприели идеите на Свещения Коран, някои юдеи и християни се опитали да ги натрапят и на синовете си, и тогава било низпослано знамението: (Няма принуждение в религията!) (2:256) Придържането към този закон се потвърждава и от историческия факт, че ислямизирането на големи региони като Персия, Ирак, Сирия, Египет и Андалусия се осъществява едва три-четири века след първоначалната инвазия. 

            На хората се предоставя дори свободата да избират между вярата и неверието, като понесат отговорността на своята заблуда: (Истината е от вашия Господ. Който желае, да вярва, а който желае, да остане неверник!) (18:29) Толерантността и зачитането на другия залягат като основни принципи на ислямското управление още в първата ислямска конституция , създадена в ал-Медина от самия Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , за  да се регламентират отношенията междумухаджирите (преселниците, неговите сподвижници, дошли от Мека), ансарите (помагачите, мединските му съмишленици) и друговерците – юдеи, християни и езичници, които запазват правото си на религиозна автономност. 

            Освен че подчертава общия първоизвор на небесните религии и почита предходните пророци и Божи пратеници като носители на едно и също послание, Свещеният Коран призовава към обич и мирно съжителство между синовете на Адам: (О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме народи и племена, за да се опознавате. Най-достоен между вас при Аллах е най-богобоязливият. Аллах е всезнаещ, сведущ.) (49:13) Човекът е (с превъзходен облик) (95:14) – венец на творението, - независимо от религиозната и етническата си принадлежност, социално положение, цвета на кожата, пола. Коранът проповядва и съчувствие и грижи за децата и възрастните, за бедните, болните, немощните, сираците, вдовиците, клетниците, пътниците и странниците в беда. Обаче началните страници на ислямската история са наситени със свидетелства за растяща враждебност и неразбиране от страна на друговерците, затова и благовестието на Корана се примесва със сурово предупреждение и заплаха към всички, които сеят гнет и насилие в стремежа си да спрат мирното разпространение на вярата в Аллах. 

            След низпославането на кораничното знамение „Предупреди най-близките си роднини...“ (26:214) 

            Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , отправя Божието послание към семейния си клан Бану Хашим. В сурата, която съдържа горното предписание, се проследява съдбата на други пророци – Муса (Моисей), Ибрахим (Авраам), Нух (Ной), Худ, Салих, Лут (Лот), Шуайб, всеки от които се сблъсква с неверието, подигравките и жестокостта на своя народ, но накрая възтържествувала истината от техния Господ и наказание сполетявало угнетителите. Примерите с предходните пратеници на Аллах сочат какви тежки изпитания очакват и самия Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Той изстрадва докрай своята мисия, без да се озлоби от липсата на разбиране и да се ожесточи срещу явни врагове и лицемери, без да се възползва от възможността за облагодетелстване и да се съблазни от тленните радости. 

            От разказите на най-близките му сподвижници, които пресъздават и запазват за поколенията неговия духовен образ, можем да придобием ясна представа за качествата на тази легендарна и пословична личност, както и да извлечем същността на идеала за мюсюлманин. Автентичните свидетелства и факти за неговите постъпки разсейват наслояваните у нас вековни предубеждения.  До XIX в. западноевропейската традиция го представя като християнски еретик и войнолюбив завоевател, който твърдо и безпощадно разпространява своята религия с меч в ръка, а ислямските извори акцентират върху благия му и мек нрав: „Никога не съм докосвал нито кадифе, нито коприна, по-нежни от дланта на Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , и не съм вдишвал по-приятно благоухание от това на Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم . Прислужвах му десет години и никога не ми каза „Уф!“, и за нищо свършено от мен не ми каза: „Защо си го направил?“, и за нищо несвършено не ми каза: „Не си ли го направил?““ Тези думи на един от най-близките му сподвижници – Анас ибн Малик – се потвърждават и от други свидетелства на очевидци: за търпението му към враговете, дори когато го унижават и се готвят да го убият; за жалостта и милосърдието му към вдовиците и сираците, към бедняците и клетниците, презрени на земята, но блаовествани за несекваща награда в отвъдния живот; за отношението му към жените, които той определя като пробен камък за праведността; за състраданието му към родителите и възрастните хора, което отваря пътя към Рая и се смята за равностойно на Свещената борба джихад; за обичта и вниманието му към децата, които поздравявал с уважение и в отговор на забележка, отправена към него от суров бедуин, посочил, че те трябва да бъдат обичани и могат да бъдат целувани. Освен от богобоязливост благият му нрав се ръководел от убеждението, че „Аллах е добър и обича добротата във всички неща.“ Но и той самият се нуждаел от внимание и подкрепа, най-вече защото бил избраник и любимец на Всевишния, Който подлага най-обичните Си раби на най-големи изпитания в земния живот, за да провери степента на тяхната вяра и силата им да я отстояват. 

            Въпреки че предислямските племенни норми отреждат на кръвното родство централна роля в социалните взаимоотношения („да браниш своя брат, бил той угнетител или угнетен“), 

            първоначално дори родовият клан на Пророка, صلى الله عليه وسلم , отказва да приеме низпосланите му откровения. 

            Още по-категорична е позицията на по-голямата формация – племето Курайш, - която постепенно осъзнава заплахата за господстващото си положение на общоарабски религиозен и икономически стоеж. За да премахнат опасността от разпространението на новата монотеистична религия, вождовете и племенните шейхове си поставят за цел не само да компрометират и принизят нейния проповедник, но и физически да го ликвидират. 

            Първенците отиват при Абу Талиб, чичото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , с молба да убеди своя племенник да се откаже от ругателствата, с които обсипва божествата им и религията на дедите им, но той любезно ги отпраща. Тогава се събират на таен съвет и обсъждат как да злепоставят Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , - дали да кажат, че е жрец, който изрича неясни ритмизирани и римувани молитви, или е луд, или е поет, обзет от джин, или магьосник. Накрая се спират на уж най-правдоподобната от тези измислици – решават да го обявят за вълшебник, способен да отдели син от баща му, брат от брата, мъжа от съпругата му, племенния член от рода му. С наближаването на сезона за поклонение хадж нарастват страховете им, че техният съгражданин ще спечели за каузата си приидващите множества, завардват всички пътища към Мека и не остава дори един минувач, без да го предупредят за „странностите“ на „магьосника“. В резултат на тяхната активност мълвата плъзва из целия Арабски полуостров и поражда широк интерес към благовестията и предупрежденията на Пророка, صلى الله عليه وسلم . 

            Враговете му се присмиват, подиграват го, разпространяват измислици за личността му, като същевременно търсят и компромиси, например да приемат неговия Бог, ако и той склони да се покланя на кумирите им. След като не успяват да го отклонят от пътя му по този начин, предприемат по-драстични мерки – учредяват съвет от двадесет и питема първенци, който решава да подложи Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , и привържениците му на гнет и мъчения, особено по-бедните, безпомощните и лишените от пълноправен социален статут. Въпреки че самият Пророк,صلى الله عليه وسلم , принадлежи към знатен род, при това го закриля чичо му Абу Талиб – един от най-уважаваните меканци, терорът и издевателствата не отминават и него. Но още по-тежки страдания преживяват сподвижниците му (някои дори намират гибелта си), което ги принуждава да скриват убежденията си и тайно да практикуват религията си. На петата година след началото на пророческата мисия тяхна група от дванадесет мъже и четири жени  отпътува по море за Абисиния, управлявана тогава от негуса – справедлив владетел християнин. 

            По-късно към тях се присъединява и втора, по-голяма група мекански мюсюлмани, съставена от осемдесет и трима мъже и деветнадесет жени. 

            Но първенците на Курайш решават да ги преследват и на чужда земя, като изпратят при негуса посланици с богати дарове, за да го спечелят за каузата си и да злепоставят пред него своите съграждани и тяхната религия. 

            Негусът попитал: „Каква е тази религия, която ви е отделила от вашето племе и не ви е позволила да встъпите нито в моята, нито в друга вяра?“ Отговорил Джафар, син на Абу Талиб: „Царю, ние бяхме невежи хора, покланяхме се на идолите, ядяхме мърша, отдавахме се на пороци, прекъсвахме роднинството, причинявахме злини на съседите и силният от нас поглъщаше слабия. Така живеехме, докато Аллах не ни изпрати Посланик измежду ни. Познавахме потеклото му, неговата праведност, честност и добродетелност. Той ни призова към Аллах, да Го почитаме като единствен Бог и да Му служим, да изоставим всички камъни и кумири, на които се покланяхме ние и предците ни, и ни повели да говорим правдиво, да се придържаме към честността, да пазим роднинските връзки и добросъседството, да се въздържаме от нарушаване на забраните и от проливане на кръв, и ни възбрани да допускаме пороци, да изричаме лъжи, да изяждаме имота на сирака, да клеветим целомъдрените съпруги, и ни повели да служим единствено на Аллах, и нищо да не съдружаваме с Него, и ни повели да отслужваме молитвата, да даваме милостинята закат, и да говеем, и ни възбрани, каквото ни възбрани, и ни позволи каквото ни позволи [...]. Разбрахме, че говори истината, повярвахме му и го последвахме в онова, което сме получили от религията на Аллах – служехме единствено на Него, с нищо не Го съдружавахме, и възбранихме, каквото ни е възбранил, и позволихме, каквото ни е позволил. Тогава нашият народ започна да ни напада, изтезаваха ни, отклоняваха ни от вярата ни, за да ни откажат от Аллах Всевишния и да ни върнат към служенето на кумирите, и пак да си позволяваме скверностите, които бяхме си позволявали. Когато започнаха да ни потискат, да ни угнетяват и притесняват, и да ни пречат в религията, напуснахме страната си, избрахме теб и те предпочетохме пред други, и пожелахме да сме съседи, и се надявахме да не бъдем тук угнетявани, царю.“ 

            Негусът попитал: „Разполагаш ли с нещо, което той е получил от Аллах?“ 

            Джафар отговорил положително и изрекъл следните коранични знамения: (Така Аллах, Всемогъщия, Всемъдрия разкрива на теб и на онези преди теб [о, Мухаммед]. Негово е всичко на небесата и всичко на земята. Той е Всевишния, Великия – небесата едва не се разцепват отгоре и ангелите прославят с възхвала своя Господ, и молят за опрощение за онези, които са на земята. Да! Аллах е Опрощаващия, Милосърдния. А които приемат други покровители вместо Него – Аллах ги наблюдава. Ти не си над тях разпоредител. Така разкрихме на теб Коран на арабски, за да предупредиш Майката на градовете [Мека] и онези около нея, и да предупредиш за Деня на сбора, в който няма съмнение. Някои – в Рая, други – в пламъците...) (42:3-7) 

            Тогава негусът заплакал, чак брадата му се навлажнила, заплакали и патриарсите, въпреки че се зарадвали на богатите дарове, с които меканците ги отрупали, и обещали пред тях да съдействат за разобличаването на мюсюлманите. Но пратениците от племето Курайш посетили владетеля и на следващия ден, този път с обвинението, че учениците на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , имат особено мнение за Иисус. Пришълците се защитили, като казали, че религията им почита Иса, защото е раб на Аллах, Негов пратеник, Негов дух и Негово Слово, което Той е низпослал на Непорочната Мариам. Негусът им обещал безопасно пребиваване на неговата земя и върнал меканските дарове. 

            В действителност горното известие свидетелства за твърде ранен и идиличен етап от отношенията между двете общности, когато християните проявявали съпричастие към идеите на Корана и дори се отъждествявали с тях: (... И ще откриеш, че сред тях най-близки по любов към вярващите са онези, които казват: „Ние сме християни.“ Така е, защото сред тях има свещеници и монаси, и защото не се възгордяват. А щом чуят низпосланото на Пратеника, ти виждаш очите им да преливат от сълзи заради онова, което са узнали от истината. Казват: „Господи наш, повярвахме, впиши ни със свидетелите!“) (5:82-83) Постепенно обаче надделяват доктриналните различия между двете религии, което мотивира теолозите им да очертават все по-детайлно параметрите на тяхната идентичност. 

            Ибн Исках разказва за посещението на християни от йеменския град Наджран, които разговаряли с Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Той се обърнал към тях с думите: „Подчинете се!“ (асламу – като мюсюлмани). Отговорили му, че вече са направили това, но Пророка, صلى الله عليه وسلم , възразил, като посочил, че според тях Бог има син, а също, че служат на кръста и ядат свинско. 

            След повече от два века, през 781 г., християнин на име Тимотей, католикос (първосвещеник) на несторияните в Ирак, в продължение на два дни дискутирал теологични въпроси с халифа ал-Махди, който по силата на своя сан – амира ал-мумининповелител на вярващите – съчетавал светската и религиозната власт. Тимотей е оставил на поколенията записки за диспута, които в оригинала са на сирийски, но са преведени на арабски, а по-късно – и на английски. Халифът задава въпроси, а Тимотей отговаря в рамките на диалог, свидетелстващ за различията между двете общности, някои от които засягат отделни детайли, а други са свързани с по-дълбока проблематика. Подробностите включват въпросите защо християните се молят с лице на изток, защо служат на кръста и защо не се обрязват. 

            Халифът започва с упрек за убеждението им, че Бог е оплодил смъртна жена и тя е заченала Негов син, а после пита как това е било възможно без телесен контакт. Владетелят посочва също, че Иисус не би могъл да се смята за бог, защото вечният не може да се роди във времеви рамки. Той цитира Библията: „...Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при моя Бог и вашия Бог.“ (Йоан, 20:17), за да докаже, че Христос е все пак Божи раб и се прекланя пред Него. Последното съображение се изказва във връзка с недоволството на халифа, че Бог и Неговият слуга се разглеждат като равнопоставени, което противоречи на Кораничните представи за Исус като Божи раб (абд), при това и в Новия завет той е характеризиран като слуга (doulos) на Бога. Тимотей често говори за Иисус като Слово на Бога, което мюсюлманинът не коментира, доколкото и в Корана той е определен като такъв, но настойчиво отбелязва, че словото е сътворено, както и Духът на Бога. Това се потвърждава и от факта, че Иисус умира, което още веднъж доказва смъртната му природа. Халифът категорично заключва, че според християнството съществуват три бога. 

            Ал-Махди подчертава, че юдеите и християните са изопачили свещените писания, но най-сериозното му обвинение е, че са „премълчали“ пророческите предсказания за идването на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Самото наличие на четири евангелия хвърля сянка върху тяхната авентичност. Халифът повтаря мнението на ислямските теолози, че обещаното в Евангелието идване на Параклет фиксира Мухаммед, а също и напомня за отправеното към израелтяните предупреждение, че измежду техните братя ще се яви пророк като Муса, както и за споменатите вПророк Исаия (21:7) „ездачи на камили“, което Тимотей тълкува като предсказание за превземането на Вавилон и Кир. 

            Бележките на католикоса съдържат твърде обстойни аргументи относно използването на материали, т.е. антропоморфни понятия по отношение на Бог, но и двамата опоненти прибягват до тях в дискусията, породена до някъде от паралела между триединната природа на Бог и тази на човешката личност (душа, дух , разум). 

            С течение на времето до днес теолозите все повече задълбочават и конкретизират границите и доктриналните различия между двете религии, но техните несъгласия най-общо се свеждат до три съществени положения: Светата троица, божествената природа на Иисус, почитан от мюсюлманите като един от пратениците на Аллах, но не и като Бог или Божи син, и монашеството, което според Корана е човешка измислица. 

            След неуспешните им опити да спрат с хитрост и репресии разпространението на Исляма 

            меканските първенци решават да поведат открита битка срещу Пророка, صلى الله عليه وسلم , до окончателното изкореняване на посятата от него вяра. По чудо се провалят опитите им за физическото му ликвидиране. Напразно враговете на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , се стремят да го подкупят и го убеждават да се откаже от мисията си, като му предлагат богатство и власт. 

            През шестата година след началото на откровението Исляма приемат двама влиятелни меканци – чичото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , Хамза, и бъдещият праведен халиф Омар ибн ал-Хаттаб. На следващата година по предложение на Абу Талиб, който се страхувал за живота на племенника си, клановете Хашим и Абдулмутталиб се съюзяват, за да защитят Пророка, صلى الله عليه وسلم . Останалите курайши се обединяват срещу тях и поемат обет напълно да ги изолират и да ги лишат от достъп до провизии, докато не им предадат виновника за всички размирици. Близо три години в лишения и страдания продължава заточението на мъжете от Хашим и Абдулмутталиб в околностите на Мека. 

            През десетата година след началото на пророческата мисия – Годината на скръбта – умират Абу Талиб и Майката на мюсюлманите Хадиджа. Мухаммед е петдесетгодишен. В този тежък период от живота му, изпълнен с печал и отчаян от племето си, което все повече се осмелявало в агресията си срещу него и сподвижниците му, той посещава град ат-Таиф с надежда за разбиране и подкрепа, но жителите му посрещат неговата проповед с още по-голяма враждебност, отколкото меканците. 

            През единадесетата година (620 г.) мисията на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , дава първите си плодове. По време на месеца за хадж той разговаря в Мека с шестима поклонници – младежи от Ясриб, - спечелва ги за своята кауза и ги убеждава да приемат Исляма. Новите му привърженици разпространяват кораничните идеи сред жителите на родния си град, които били подготвени за тях от местните юдеи и знаели за предсказанията им, че скоро ще се появи велик пророк. 

            Нощното възнесение (ал-мирадж, ал-исра) 

            Хронистите се различават значително в датировката на това важно събитие, дори по въпроса, дали е станало преди или след идването на Исляма, но безусловно го приемат за реален факт, независимо дали насън или наяве, в материални или чисто духовни измерения, още повече, защото за него се споменава и в Свещения Коран (17:1). Аргументите в полза на действителното му случване, тялом и в будно състояние, са обобщени от гениалния средновековен историк и сунитски тълкувател на Свещения Коран ат-Табари, който подчертава, че нощното възнесение на Пророка,صلى الله عليه وسلم , е чудотворно потвърждение на пророческата му мисия, а ако бе просто сън, не би постигнало подобен ефект и противниците на Исляма не биха го отхвърляли като видение или измислица. И нещо повече, Аллах Всевишния споменава в Книгата Си, че е пренесъл Своя раб, тоест тялом, а не само духом, пък осъществяването на мислено пътуване не би се нуждаело от превозно средство, както е в случая. Доколкото Ислямът допуска строго научно обяснение на основните си постановки и дори се стреми и поощрява към подобен подход, в съзнанието ни се натрапва предположението, че става дума за един вид телепортиране. 

            Всички ислямски богослови са единодушни, че възнесението на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , бележи повратен момент по пътя на формирането на идентичността и утвърждаването на новата небесна религия. 

            Според достоверни разкази Пророка, صلى الله عليه وسلم , спял близо до свещения храм ал-Кааба в Мека, когато го събудил Джибрил, мир нему, и двамата пропътували разстоянието доНай-отдалечения храм (Ал-масджид ал-акса) в Йерусалим. Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , яздел митичното животно ал-Бурак. Самият той го описва като „бяло добиче, по-дребно от муле, по-едро от магаре“. Масовото въображение си го представя като крилат кон с глава на жена и опашка на паун. В Йерусалим слязъл, срещнал се с пророците Ибрахим, Муса и Иса, мир на всички тях, застанал начело като техен имам и заедно отправили молитва към Аллах Всевишния. После се възнесъл и на всяко равнище от небесните стъпала заварвал по един или двама пророци, които потвърдили истинността на мисията му: на първото – праотеца на хората Адам, на второто Яхя, син на Закария, и Иса, син на Мариам, на третото – Юсуф, на четвъртото – Идрис, на петото – Харун, син на Имран, на шестото – брата на Харун – Муса, който заплакал, защото разбрал, че в Рая ще влязат повече мюсюлмани, отколкото юдеи, на седмото – Ибрахим, мир на всички тях. После бил издигнат до Лотоса на крайния предел (Ас-Сидра ал-Мунтаха), и още по-нависоко – до Населения дом (Ал-байт ал-мамур). Накрая бил допуснат до Всемогъщия, Който повелил мюсюлманите да отслужват по петдесет молитви на ден. По обратния път минал през Муса, който го посъветвал да помоли Аллах Всевишния за намаляне броя на молитвите, и така няколко пъти Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , отивал при Върховния повелител и се връщал при юдейския пророк, докато се стигне до окончателното предписание за пет молитви на ден. 

            При посещението му в небесните селения на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , му били предложени вино и мляко и той избрал млякото. Чул се глас, че е предпочел естествената природа, иначе общността му би се заблудила. 

            В Рая видял четири реки, две вътрешни и две външни, земни – Нил и Ефрат, в плодородните долини, на които посланието му щяло да намери благодатна почва за разцвет. 

            Видял и Малик – пазителя на Ада, - свъсен, суров и безпощаден, без капка радушие. Видял и онези, които присвоявали имотите на сираците – с бузи като на камили, а в устите им били хвърляни огромни късове огън, които те изхождали. Видял лихвари с толкова огромни кореми, че не можели да се помръднат от местата си, а хората от рода на Фараона ги прегазвали. Видял и прелюбодейци, пред които било поставено годно за ядене и развалено месо, а те избирали смрадта. Видял и жени, родили в семейното си ложе извънбрачни деца, да висят, окачени за гърдите. 

            Твърди се, че през тази неповторима и чудодейна нощ той бил удостоен с беседа от Аллах Всевишния седемдесет хиляди пъти, но събитията се развили толкова бързо, че когато се върнал, постелята му била все още топла, а преобърнатата при излизането чаша – влажна. 

            Когато разказал на съплеменниците си за своето възнесение, никой не му повярвал, дори част от мюсюлманите се усъмнили, въпреки, че споменал пред тях подробности за един от меканските кервани, на които се натъкнал по пътя си. Независимо от реакциите на здравомислещите курайши фактът, че Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , бил допуснат до небесните тайнства и се убедил с учите си в тяхната реалност, бележи нов етап в пророческата му мисия. Освен на него (17:1) Божи знамения били показани и на Ибрахим (6:75), и на Муса (20:23), за да подсилят вярата им. Но Свещеният Коран внася и друга перспектива в акта на възнесението, доколкото само споменава за него мимоходом, след като се впуска в напомняне за прегрешенията на юдеите и заключва, че Ислямът „напътва към най-правото“ (17:1-9). Очевидно не е случаен и фактът на отправянето към Йерусалим и пребиваването там, както и първенството на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , сред останалите пророци, което подсказва, че Божията благосклонност ще се отръдпне от дотогавашните любимци и избраници на Всевишния, за да прислони под крилото си мюсюланската общност, и че именно на нея ще бъдат поверени двата центъра на Ибрахимовия монотеизъм. 

            Още на следващата година 

            дванадесет жители на град Ясриб се заклеват в преданост към Пратеника, صلى الله عليه وسلم , а по-късно в резултат на тяхната агитация към групата се присъединяват и други, повече от седемдесет човека, които дават обет да го слушат и да му се покоряват и в активност, и в бездействие; да отпускат средства за общата кауза и при бедност, и при благоденствие; да повеляват одобряваното и да възбраняват отреченото;  да се възправят в името на Аллах и да не ги отклонява от каузата ничие порицание; да подкрепят Пророка, صلى الله عليه وسلم , при нужда и да го пазят, както пазят себе си и своите съпруги и деца. В замяна той им обещава вечен живот в Рая. 

            След сключването на това споразумение Ислямът вече имал свой оазис сред голямата пустиня на езичеството и пред съмишлениците на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , се отворила възможността да напускат Мека и да се установяват в Ясриб. Но преселението хиджра не толкова носело сигурност и безопасност, колкото означавало жертвоготовност, поставяне на общата кауза пред личните интереси, неясно бъдеще в земния живот и дори гибел. Въпреки че курайшитите предприели още по-ожесточени репресии срещу мюсюлманите и им пречели да заминат, два месеца след като ясрибците дали обет за вярност, всички се изселили с изключение на Пророка, صلى الله عليه وسلم , Абу Бакр и Али ибн Аби Талиб. 

            На 23 септември 622 г., 

            през четиринадесетата година от началото на пророческата мисия, за Ясриб отпътувал и самият Пророк, صلى الله عليه وسلم . Било поставено началото на ислямското летоброене –хиджрапреселение, а Ясриб бил наречен ал-Медина (Градът [на Пратеника]). 

            Мединският период от живота на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , 

            може да се подели на три етапа: 1) дейност за създаване на ново общество в атмосфера на смутове, метежи и затруднения, подклаждани от вътрешни и външни врагове, което приключва с договора от ал-Худайбия през 6 г. по хиджра; 2) помирение с езическите водачи до отварянето(фатх) на Мека през 8 г. по хиджра и отправяне на призив към владетелите на съседните държави да приемат Исляма; 3) масово встъпване в новата религия на племена и групи до смъртта на Пророка, صلى الله عليه وسلم , през 11 г. по хиджра. 

            Проблемите, с които Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , се сблъсква в ал-Медина, са свързани главно с три социални групи: 1) достопочтените му сподвижници, Аллах да е доволен от всички тях; 2) местните езичници; 3) евреите. 

            Сподвижниците се поделяли на две разнородни общности: преселници (муджихири), които дошли, бягайки от преследванията в Мека, без семейства, без да разполагат със средства за съществуване, с дом и поминък, при това броят им растял и след унизеното им положение на малцинство от странници в техния роден град постепенно придобили доминираща роля; медински помощници (ансари), които не били подложени на такива изпитания и лишения в името на вярата и запазили както обичайния си начин на живот, така и джахилийските си междуплеменни вражди и конфликти. 

            Първата стъпка, 

            която Пророка, صلى الله عليه وسلم, предприема в ал-Медина, е построяването на джамия с цел тя да се превърне не само в средище за упражняване на религиозния култ, но и в образователен и културен център, и в не по-малка степен – в място за срещи, разговори и съвещаване на хората от общността. 

            Поради социалните различия, които криели опасността да подкопаят единството на мюсюлманите, духовният водач полага значителни усилия за побратимяване на меканските и мединските си сподвижници с цел да се заличат езическите ежби и страсти, ламтежите за материални блага и стремежите за надмощие. Тази задача придобива особена важност с оглед на намерението да се изгради хармонично, справедливо и толерантно общество от качествено нов тип, което не само да сплоти едноверците, но и да предложи на останалите араби привлекателен социален модел. За да се регламентира изпълнението на идеалните принципи и взаимоотношения, Пророка, صلى الله عليه وسلم, инициира формулирането и прилагането на споразумение между всички мюсюлмани и вярващи хора наред с техните съмишленици за създаване на единна общност от богобоязливи праведници на основата на кораничните закони. 

            Другата социална група – местните езичници, които не разполагали с власт и не се ползвали с авторитет и влияние, - с течение на времето преодолели своите съмнения и колебания, дали да изоставят религията на предците си и да заменят многото богове с единствен бог, и въпреки че се изкушавали да предприемат отделни враждебни действия и понякога прибягвали до хитрости и сплетни, накрая повечето от тях встъпили в Исляма. 

            По-сериозни вътрешни проблеми за мюсюлманите породили арабизираните евреи, които изповядвали юдаизма и освен, че предчувствували опасност за религиозното си първенство на богоизбраници, се страхували да не бъдат наранени икономическите им интереси. Те владеели търговията със зърно, фурми, вино и дрехи и давали кредити с огромни лихви, а Ислямът с неговият призив за честност и справедливост и особено със забраната му да се упражнява лихварство криел заплаха за главния им източник на доходи. Обаче юдеите на издавали своята враждебност към Исляма освен в ключови моменти. Тяхното лицемерие и двуличие им позволило да се съгласят на споразумение с Пророка, صلى الله

Категория: Лични дневници
Прочетен: 2306 Коментари: 0 Гласове: 1


“Синьото око или така нареченият назар бонжук, е турски амулет за прогонване на злите сили и привличане на късмет. Произходът му идва от древните поверия, че хората със сини очи могат да урочасват най-много и носенето на именно такова синьо око прогонва злата сила (на принципа - подобното лекува подобното). Поради тази причина в миналото старите турски занаятчии са започнали да правят тези стъклeни очи с идеята, че носейки подобно око, то "гледа" директно към зложелателя и той не може да навреди.” 

В Исляма това се квалифицира като ширк (съдружаване с Всевишният Аллах). В книгата “Ал-Каул ас-Садид шарх Китаб ат-Таухид” 
القول السديد شرح كتاب التوحيد
с автор Мухаммед ат-Тамими и с разяснението на Ибн ас-Сади се казва следното:

“Недопустимо е носенето на връзки, шнурове, амулети и подобни дрънкулки, тъй като това се смята за ширк. Амулетите не само че не носят полза в този свят, но и вредят, тъй като Пратеникът на Аллах саллаллаху алейхи уа саллам, е казал: ...защото те само увеличават твоята слабост.” Трябва да се провъзгласи за мушрик всеки, който носи амулети. Всевишният Аллах е казал: И ако ги попиташ: "Кой е сътворил небесата и земята?"- те ще ти отговорят:"Аллах!" Кажи: “Вие мислили ли сте за тези, на които се покланяте освен на Аллах? Ако на Аллах е угодно да ми причини беда, нима онези могат да премахнат Неговата беда? Или ако поиска Той да ми дари милост, нима те ще възпрат Неговата милост?” Кажи: “Достатъчен ми е Аллах! На него се уповават уповаващите се!”/39:38/
От Имран Ибн Хусайн се предава: Веднъж Пратеникът на Аллах саллаллаху алейхи уа салла,м, видял един човек с жълт пръстен на ръката му и го попитал: "Какво е това?" този човек му отговорил: "Нося го, за да не ме застигне слабост. Пророкът саллаллаху алейхи уасаллам, казал: Незабавно свали това нещо, тъй като то само ще увеличи твоята слабост. Ако умреш с този пръстен на ръката си, то никога няма да постигнеш щастие. /Този хадис е сведен от Ахмед 4/445, Ибн Маджа (3531), Ибн Хиббан (1410), (1411), ал-Хаким; достоверен сахих хадис/ 
От Имран Ибн Хусайн се предава, че Пратеникът на Аллах саллаллаху алейхи уа саллам, е казал: Този, който си е сложил амулет, Аллах няма да му даде благ край, а онзи, който си е сложил раковина, Аллах няма да му даде убежище. /Този хадис е сведен от Ахмед 4/154, Ибн Хиббан (1443), и ал-Хаким 4/417, който го е квалифицирал като достоверен сахих, с което се е съгласил и аз-Захаби/ 
Изхождайки от гореизложеното, носенето на амулети, връзки и други дрънкулки с цел избавление от беда или предотвратяването й се явява ширк, защото ако носещия амулети е убеден в това, че те ще го избавят от беда или ще я предотвратят, изпада в огромен ширк. 
Това е ширк по отношение на господството на Всевишният Аллах, Единствения Творец и Управител, тъй като Му се приписват съдружници в сътворяването и управлението на всички дела. 
Едновременно се явява и ширк в поклонението, защото то има място за обожествяването не на Всевишният Аллах и упованието на такъв обект, че той ще допринесе полза вече е ширк, дори и човек да смята, че Всевишният Аллах се явява Единствения Спасител и Избавител. Бивайки убеден, че това е причина за спасение и избавление от беда, означава установяване не в съответствие с Шерията и не предопределена причина. А такъв подход се явява забранен и противоречащ на Шерията и Предопределението от Всевишният Аллах. 
Шерията по най-строг начин забранява всичко това, а нещо, което е забранено от Шерията, не може да се явява като полезна причина.”/Край на цитата стр.38-39/
http://islambulgaria.blogspot.com/
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2294 Коментари: 0 Гласове: 0
21 януари 2011 | 09:47 | Агенция "Фокус"

Бейт Ханун. Гневна тълпа от палестинци посрещна днес автомобила на френския външен министър Мишел Алио-Мари, която пристигна в Ивицата Газа в рамките на близкоизточната си обиколка, предаде АФП.

С лозунги „Вън от Газа” палестинците попречиха на автомобила да продължи малко след преминаването му през пропускателен пункт в северния град Бейт Ханун.

Демонстрантите са удряли с юмруци, хвърляли са обувки, а един дори се е качил на капака на колата. Причина за гнева на палестинците е изказване, погрешно разпространено като изявление на френския министър. В интернет сайт се появи информация, че Алио-Мари е казала, че ЕС „трябва да осъди военното престъпление, което „Хамас” извършва, като държи Гилад Шалит в плен”. В действителност думите на министъра бяха, че ще „предаде послание на ЕС, че пленникът трябва да получи посещения от Червения кръст”.
 

В отговор бащата на пленения френско-израелски войник призова френския външен министър да поиска от ЕС да осъди „военното престъпление” на "Хамас".


 
http://palestinianworld.blogspot.com/2011/01/blog-post_21.html
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1458 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: irshad
Категория: Лични дневници
Прочетен: 259229
Постинги: 125
Коментари: 63
Гласове: 300
Архив
Календар
«  Август, 2016  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031